Смарагдово море

— Самюъл и господин Глоувър имат работа за уреждане в Кейп Триумф, така че им беше от полза да дойдат с нас — обясни Поли.

— И Дайна ли има работа тук? — попитах иронично.

— Ние сме нейната работа — каза Уинифред. — Неясно е дали още имаме нужда от настойници, но те настояват да имаме благонадеждна придружителка.

— Благонадеждна, а? — Взирах се в Дайна още миг, после я изхвърлих от ума си, когато се обърнах към приятелките си: — Е, точно сега няма нужда от нея. Хайде, нека да ви разведа наоколо. Подготвила съм всичко за вас. Ако имате нужда от нещо, кажете ми и ще уредя някой да се погрижи за него.

Докато се обръщахме да влезем вътре, чух познат глас да ме вика по име. Изчакахме, докато Гидиън дотича до нас: красивото му лице беше изпито от тревога.

— Гидиън, радвам се, че се върна — казах му. — Добре ли си?

— Опитах се да дойда веднага при теб — каза Гидиън.

— Толкова съжалявам — знам, че сигурно се чудиш какво е станало с Джейкъб.

Замръзнах за миг. После:

— О! Да. Смятах да попитам. Къде е той. Долу в града ли?

Гидиън поклати глава, а няколко от другите момичета също имаха стъписани изражения.

— Не е честно наистина — каза Ванеса. — Господин Робинсън беше толкова мил към нас! Помогна ни да си съберем нещата и да се приготвим да дойдем тук.

— И ни помогна и да получим места на кораба, нали? — попита Дамарис.

Кимнах, заставяйки се да запазя безучастно изражение.

— Какво е станало? Той добре ли е?

— Добре е — каза Гидиън, като се мръщеше. — Така мисля. Дълга история — но във форта имаше неочаквано забавяне, което задържа Джейкъб. По-късно мога да обясня повече, но той все още не е с нас.

— О! — Стиснах ръце, за да им попреча да треперят. — Какъв лош късмет. Надявам се всичко скоро да се изясни.

Другите кимнаха в знак на съгласие, а Дамарис каза:

— Онзи прекрасен лейтенант Харпър каза, че ще се изясни. Беше доста ядосан заради злополучното стечение на обстоятелствата.

— Джейкъб вероятно идва насам точно сега — добави Гидиън, когато отново тръгнахме да влизаме вътре. — Знам, че не иска да пропусне пътуването. Скоро ще е обратно тук.

— Сигурна съм, че си прав — казах. — Е, добре е да направим една обиколка, преди да се настаните, за да знаете къде е всичко.

Момичетата забъбриха оживено в знак на съгласие, но Уинифред внезапно подхвърли:

— О, за малко да забравя, Тамзин. Господин Робинсън искаше се увери, че това ще стигне до теб.

Тя бръкна в наметката си и извади сгънат лист хартия. Не ми беше нужно да го разгъвам, когато го поех с треперещи ръце. Знаех какво е: рисунката на Оливия, изобразяваща семейството ни.

— Б-благодаря ти — казах.

Уинифред грейна:

— О, аз само я носех. Той е този, който се погрижи да бъде измъкната от таванското помещение, така че можеш да му благодариш, когато стигне тук.

Кимнах й треперливо, а после започнах оживена обиколка на кулата, като дори почти не си давах сметка какво казвам, докато обикалях и се усмихвах с приятелките си. Вътрешно обаче ми идваше да се свия на кълбо и да изолирам света, защото знаех онова, което другите не знаеха. Яго нямаше да се върне скоро в Кърниал. Всъщност вероятно нямаше да го видим никога повече.

Глава 27

— Точно същото е като чакането на кейовете в Кълвър, за да отплаваме към Адория, нали?

Няколко момичета се засмяха на коментара на Поли. Около нас плющеше остър вятър, който дърпаше косите и наметките ни. По Ист Систър баржи и лодки се полюшваха недалеч от брега, докато икорите товареха сандъци и подвикваха заповеди. Една жена, надзираваща работата, крачеше наоколо със списъка си и посочваше мястото на всеки предмет и човек. Теглото и размерът на всички предмети и пасажери беше взето предвид и организирано в прецизен план.

— Не знам. Този вятър ме подсеща повече за бурята — отбеляза Мария.

Никой не се засмя на това. Днес не беше бурен ден. Ветровит, да, но нищо необичайно за късна зима. Въпреки това имаше достатъчно вятър, че да накара лодките да се поклащат повече, отколкото само от течението, и беше трудно да не съсредоточим мислите си върху това. Но вятърът правеше по Ист Систър само леки вълнички, не огромни вълни, които поглъщаха кораби. А дори и ако някоя лодка наистина се преобърнеше тук, брегът се виждаше точно както когато пътувахме по Куистимак.

Рисковете на пътуването бяха занимавали ума ми и в последните два дни се бях постарала да говоря поотделно с всяко момиче, за да се уверя, че няма да има повторни прояви на паниката, която някои бяха изживели, преди да потеглят с баланкуанците. Повечето бяха спокойни при мисълта за още едно речно плаване — или поне твърдяха, че са. Бях възложила на Дамарис и няколко други да успокояват всяка, която евентуално се уплаши и поколебае. Всички искаха да стигнат до Кейп Триумф, но мисълта за бурята още ни преследваше.

— Добро утро, дами — разнесе се бодрият глас на лейтенант Харпър. Докосна почтително шапката си за поздрав, когато той и няколко от войниците му минаха покрай нас. Мрачното настроение, породено от репликата на Мария, се разсея, превръщайки се в усмивки и поздрави сред приятелките ми.