Смарагдово море

Ти наистина познаваш онези мъже. Или поне ги разпознаваш. Знаеш какво са правили — а това е твърде голяма тайна дори за теб.

Не знаех какво правят! И никога дори не бях виждала по-дребния. Разтърках челото си, опитвайки се да навържа откъслеците от разговора, който бях чула, и какво можеше да означава това, че лорандиец, извършил нападение, дегизиран като икори, прекарваше време с Уорън. Но всичко това беше твърде много в сегашното ми състояние. Спомените и откъслечните сведения се изплъзваха през ръцете ми, когато се опитвах да ги задържа. Единственото, в което можех да съм сигурна, беше, че се бях натъкнала на нещо достатъчно важно, че Уорън да се опита да ме убие и да поеме евентуалните неприятни последици от това в Кейп Триумф.

Именно тази смразяваща мисъл най-сетне ме застави да се изправя на крака. Някой, достатъчно параноичен, за да убие друг човек заради това, че е дочул някакъв разговор, като нищо можеше да е достатъчно параноичен, за да се постарае да се увери, че си е свършил работата. Прибрах от шамандурата всичко, което можеше да е от полза по-късно: металните скоби, пръта, парчета въже и дори самото флагче. Остатъка от шамандурата скрих в гората зад чакълестия бряг.

После се шмугнах в дърветата и се опитах да използвам слънцето като ориентир, който да ми помогне да държа южна посока. Ако успеех да намеря път, тогава може би можех да намеря помощ. Щях да се задоволя дори с пътека, която да ми спести усилието да си проправям път през всички корени, ниски храсти и повалени клони. Сега времето може и да беше приятно, но следите от преминаването на бурята бяха навсякъде. Когато огледах всичко, което бе повалила в тази гора, се запитах колко ли беше пострадал Кейп Триумф. Дали бурята беше изкоренила дървета там? Дали беше съборила сгради? Приятелите ми бяха ли добре?

Вероятно бяха по-добре от мен, помислих си горчиво. Никой не се беше опитал да ги убие снощи.

Докато вървях и се постоплих малко от слънцето, отново се опитах да проумея бъркотията на снощните събития. Пет минути преди да ме бутне през борда, Уорън планираше да се ожени за мен. Ако съдех по коментарите му, може би дори беше възнамерявал да ме направи съучастница в заговора за… какво? Това беше съдбовният въпрос.

Той имаше лорандийски съдружници, знаех това със сигурност. Лорандийци, които се опитваха да накарат осфридианците и икорите да мислят, че всяка от двете нации е нападната от другата. С Яго се бяхме оказали прави за това — поне на север.

Бъдещата ми съпруга направи това, което вие не можахте. Северът скоро ще потегли, а Камбъл ще отведе повечето от войниците във форта на юг. Тя помогна и за това, макар да звучи също и сякаш нападенията, които нашите агенти предприеха там и в централните колонии, са били малко по-резултатни.

Стъпките ми станаха по-бавни и се облегнах на едно дърво отчасти за да овладея мислите си и отчасти защото започваше да ми се вие свят. Нападенията, които нашите агенти предприеха там и в централните колонии.

Какви агенти имаше предвид? Не лорандийски, ако съдех по възмущението на едрия мъж. Нашите агенти. Осфридиански агенти? Това ли беше намекът — че лорандийците са инсценирали схватки на север, а осфридиански заговорници са ги вършили на други места — например ловния лагер по Ист Ривър?

Затворих очи. Ако това беше вярно, тогава ние с Яго бяхме прави, че докладите за всички набези на икорите са изфабрикувани. Просто са се вършели от различни групи.

Капка вода плесна на челото ми и аз примигнах и отново се върнах към обкръжението си. Последва нова капка. Отстъпих встрани, присвих очи нагоре и видях откъде идваше. Водата се беше събрала в локвичка върху едно голямо листо над мен и най-накрая то се беше наклонило. Не знаех какъв вид е дървото, но другите листа, които се бяха разтворили, също бяха широки и се извиваха надолу по начин, който позволяваше на водата да се събира. Върнах се назад по следите си до един пън, покрай който бях минала по-рано, и го довлякох до дървото. Използвайки го като ниско столче, се покатерих горе. Внимателно отскубнах пълни с вода листа и изсърбах съдържанието им. Няколко пъти открих, че е по-лесно да оставя листата да си стоят където си бяха и просто да вдигна уста към тях.