Смарагдово море

Когато вече не чувствах гърлото си толкова пресъхнало от жажда, продължих нататък, но взех със себе си няколко от извитите листа. Пътническото ми облекло всъщност по никакъв начин не беше предназначено да ми е от помощ при пътуването, ако не се брояха два избродирани със златни конци джоба отпред на полата. Прибрах листата вътре заедно с някои от отмъкнатите части от шамандурата. Водата определено ме съживи, но имах нужда и от храна. В Денъм вече беше истинска пролет, но не можех да събера кой знае какво. Най-изобилното, което намерих, бяха листа от глухарче, и макар да ставаха за ядене, знаех, че в твърде голямо количество причиняват проблеми със стомаха особено когато човек е обезводнен. Щеше да се наложи да продължа да търся.

Точно когато наближаваше здрач, най-сетне стигнах до път. Не беше толкова широк или отъпкан като онзи, по който керванът ни беше пътувал до Кейп Триумф, но по него имаше достатъчно следи, които намекваха, че се използва много. Излязох на него, оставяйки залеза зад гърба си. Не срещнах други пътници, но пътят все пак пресичаше малък, бълбукащ поток чрез гол дървен мост. Отново бях ожадняла и скочих на брега. Когато стигнах до една особено бърза част от потока, събрах в листата си още вода.

Осъзнах, че щеше да се наложи да се настаня на лагер за през нощта. Обаче нямах палатка или наметало, които да ме пазят. В опитите си да научат Гидиън да живее в пустошта, Брига и Ерок бяха говорили за заслони, но аз бях слушала само с половин ухо. Можех ли да построя един? Нямах познания по строителство, ако не се броеше това, че бях наблюдавала татко по време на някоя от задачите му. Бурята беше превърнала гората в изобилие от материали за строеж, така че със сигурност можеше да се стъкми нещо.

По-рано през деня се бях надявала да открия други хора, които биха могли да ме упътят. Щом вечерните сенки се удължиха обаче, реших, че може бе ще е по-разумно да прекарам нощта, без да се срещам с непознати. Тръгнах нагоре срещу течението, докато сметнах, че съм достатъчно далече от пътя, за да не ме забележат. След много проби и грешки с различни дървесни и растителни материали накрая успях да скалъпя подобна на навес конструкция, която се състоеше от повалени клони, поставени срещу наклонен земен участък над коритото на потока. „Покрих“ външната страна на клоните с борови клонки и сухи листа, като вплетох някои и просто натрупах други. Получи се уютно малко ограждение, което щеше да ме крие от поглед и да ми държи достатъчно топло.

Реших да мина без огън, колкото и да копнеех за допълнителната топлина. Това беше още един начин за привличане на внимание, а и нямах нищо, което да сготвя на него. И бездруго щеше да ми се наложи да го угася, преди да заспя. Дрехите ми, макар и втвърдени, бяха изсъхнали, а времето беше далеч по-меко, отколкото когато бях лагерувала по на север. Останах със сгъстяващите се сенки, докато слънцето залязваше, и без начин да ги прогоня. Вероятно така беше по-добре: имах нужда от сън. Слязох да изпия една последна глътка вода, и докато коленичех при забързания поток, мимолетната светлина улови сребрист проблясък, който бързо изчезна.

Риба. Глождещото усещане в празния ми стомах се усили само като си помислих за риба, приготвена на лагерен огън. Това поне беше нещо, в което бях внимавала при икорите. Бях научила подробно как залагаха хитроумни капани и клетки за риба в реката всяка нощ. Проблемът беше, че нямах подръка дори далечно подобие на тези капани и нямаше как да построя такъв. Може би като усуча изсъхнали увивни растения? Нямах време да ги намеря. Загледах се в потока, усещайки болезнен копнеж във вътрешностите си. Някои от капаните на икорите имаха хитроумни подвижни капаци, които позволяваха на рибата да влезе, но не и да излезе. Две кошници просто бяха разчитали, че течението ще вкара в тях рибите, на които после ще е трудно да намерят пътя навън.

Давайки си сметка за бързо сгъстяващата се тъмнина, разузнах по-близките части на потока и открих една, където коритото леко изпъкваше. Събрах бързо всички камъни и пръчки, до които успях да се добера, без да гледам колко са големи и дали са еднакви, и ги използвах, за да построя бариера, която беше нещо средно между стена и ограда: струпах камъни и натиках пръчки, докато отделих изпъкналата част. Направих бариерата си като кошовете на икорите — отворена и широка откъм страната, намираща се срещу течението, стесняваща се до заострен връх при страната, разположена надолу по течението. Икорите използваха стръв, за каквато нямах време, така че щеше да се наложи просто да се надявам рибата да се заблуди сама и да е твърде глупава да намери пътя навън.

И с това се промъкнах в навеса си, като издърпах още няколко клона срещу него, за да запуша отвора. Претърколих се на хълбок и точно се чудех как изобщо ще заспя при такива странни условия, когато, тласната отвъд ръба на изтощението, се унесох в дълбока дрямка.