Смарагдовозелено

Ник се изправи и няколко пъти изрита стената.

— Неее, нищо не може да се направи.

— Шшт! Престани, вдигаш прекалено силен шум. — Извадих главата си от коридора и погледнах обвинително Ксемериус. — Щом си толкова голяма работа, кажи сега какво да правим?

— Да не би да съм споменавал нещо за хлабави тухли?

— А как тогава да се доберем до сандъка?

— С чук и длето — бе логичният отговор.

Само дето не дойде от гаргойла, а от господин Бърнард. Замръзнах от страх. Той стоеше само на метър от мен. В сумрака можех да видя проблясването на позлатените му бухалски очила. И зъбите му. Възможно ли бе да се усмихва?

— Мамка му! — От притеснение Ксемериус избълва вода върху стълбите. — Той сигурно направо е засмукал сандвича. Или филмът е бил пълна тъпня. Човек не може да има повече никакво доверие на Клинт Истууд.

За съжаление, не бях в състояние да продумам нищо друго освен:

— К-к-какво?

— Чук и длето би бил правилният избор на инструменти — повтори господин Бърнард спокойно. — Но предлагам да отложим за по-късно това начинание. Най-малкото, за да не смутим нощното спокойствие на другите обитатели на къщата, докато вадите ковчежето от скривалището му. О, ето го и господин Ник. — Той погледна към светлината от фенера, без да мигне дори. — Бос! Ще се разболеете. — Самият той носеше пантофи и елегантен халат с избродиран монограм. У. Б. (Уолтър? Уили? Уиганд? За мен господин Бърнард винаги е бил човек без собствено име.)

— Откъде знаете, че търсим сандък? — попита брат ми.

Тонът му беше доста нахакан, но по широко ококорените му очи можех да позная, че беше стреснат и слисан точно колкото мен.

Икономът нагласи очилата си.

— Е, може би защото лично аз зазидах този сандък там. Става дума за ковчеже с ценни инкрустации, антика от осемнайсети век, която принадлежеше на дядо ви.

— И какво има в него? — попитах, най-сетне възвърнала способността си да говоря.

Господин Бърнард ме изгледа укорително.

— Естествено, не ми е работа да задавам въпроси. Просто скрих тук ковчежето по поръчение на дядо ви.

— Да не ми ги разправя тия! — заяви Ксемериус кисело. — Нали навсякъде завира любопитния си нос и се прокрадва тихомълком, когато те е заблудил, че яде сандвич с пилешко. Но вината за това е само твоя, Тома Неверни! Ако не ме беше обвинила в лъжа, този сенилен съномразец нямаше да може да ни изненада.

— Разбира се, с удоволствие ще ви помогна да извадите от там ковчежето — продължи икономът ни. — Но за предпочитане довечера, когато баба ви и леля ви излязат за среща с дамите от „Ротари“ клуба. Затова сега ще предложа всички да си легнем. Все пак сутринта сте на училище.

— Да бе, а през това време тайно ще измъкне сандъка от стената — измърмори Ксемериус. — После ще гепи диамантите и на тяхно място ще остави няколко стари ореха. Знаем ги тия номера.

— Глупости! — смотолевих.

Ако намеренията на господин Бърнард наистина бяха такива, отдавна да го е направил, защото освен него никой друг не знаеше за ковчежето. Какво, по дяволите, можеше да има вътре, че да накара дядо да го зазида в собствената си къща?

— Защо искате да ни помогнете? — попита Ник, като доста неучтиво зададе въпроса, който напираше на езика ми.

— Защото добре боравя с чука и длетото — отговори икономът, а после тихо добави: — И защото, за съжаление, дядо ви не е тук, за да подкрепи госпожица Гуендолин.

Изведнъж в гърлото ми сякаш заседна буца и трябваше да преглътна сълзите си.

— Благодаря — прошепнах.

— Не бързайте да се радвате. Ключът за ковчежето е... изчезнал. А аз не знам дали ще ми даде сърце да издевателствам с крик над тази ценна антика — въздъхна мъжът.

— Тоест вие няма да кажете на мама и на лейди Ариста за това? — попита Ник.

— Не и ако си легнете веднага. — Преди да се обърна и да изкача стъпалата, отново видях зъбите му да проблясват в сумрака. — Лека нощ! Опитайте се да поспите още малко.

— Лека нощ, господин Бърнард! — промърморихме с Ник.

— Стар негодник! — мърмореше Ксемериус. — Само не си мисли, че ще те изпусна от поглед!

Затваря се напълно кръгът на кръвта,

Философският камък обвързва вечността.

Нова сила расте в одеждите на младостта,

на тоз, който носи магията, безсмъртна е властта.

Ала внимавай, когато изгрее дванайсетата звезда,

тръгва по своя път тленната съдба.

Младостта се стопява, дъбът е обречен

на гибел тогава, вече не е вечен.

Единствено ако изгасне дванайсетата звезда,

орелът за вечни времена постигнал ще си е целта.

Затова знай, звездата, от любов измъчвана, умира,

когато сама падението си избира.

ИЗ ТАЙНИТЕ ЗАПИСКИ НА ГРАФ СЕН ЖЕРМЕН

Глава 2