Смарагдовозелено

— Ще стоя на пост — обеща Ксемериус. — Ако дойде някой и задигне джаджата, безпощадно ще го... ами... наплюя.

Гидиън ме хвана за ръка.

— Готова ли си, Гуени?

Погледнах го право в очите и сърцето ми подскочи.

— Готова съм, ако и ти си готов — отвърнах тихо.

Не чух коментара на гаргойла (без съмнение хаплив), защото иглата вече се забиваше в пръста ми и вълните рубиненочервена светлина ме отнесоха.

Малко след това се изправих. Църквата бе пуста и тиха, точно както в нашето време. От една страна, се надявах да видя Ксемериус тук, но от друга, се плашех. През 1912 година също се е мотаел наоколо.

Гидиън се приземи до мен и веднага хвана ръката ми.

— Ела, трябва да побързаме! Разполагаме само с два часа, а се обзалагам, че те няма да стигнат дори и за една десета от въпросите ни.

— Какво ще правим, ако изобщо не срещнем Люси и Пол при лейди Тилни? — попитах и в същия миг зъбите ми затракаха от вълнение.

Все още не можех да мисля за тях като за мои родители. А щом обясненията на мама бяха толкова трудни, как ли щеше да протече разговорът с тях, напълно чуждите хора?

Когато излязохме от църквата, валеше проливен дъжд.

— Просто страхотно! — недоволствах аз и изведнъж бях готова на всичко за една от смешните шапки на мадам Росини. — Не можа ли преди това да прочетеш прогнозата за времето?

— Какво толкова? Това е само един безобиден летен дъжд — обяви Гидиън и ме дръпна да продължим напред. Но докато стигнем до „Итън Плейс“, безобидният летен дъжд ни бе намокрил до кости. Определено можеше да се каже, че привличахме вниманието, тъй като всички други хора, които срещахме по пътя си, имаха чадъри и ни гледаха съчувствено.

— Колко хубаво, че не си дадохме зор с автентичните прически — измърморих, когато застанахме пред вратата на лейди Тилни. Нервно пригладих косата си, която бе залепнала за главата ми. Зъбите ми продължаваха да тракат. Гидиън позвъни на вратата и стисна ръката ми по-силно. — Някак си ми е притеснено — прошепнах. — Все още можем да избягаме. Може би е най-добре първо на спокойствие да обмислим в каква последователност да задаваме въпросите...

— Шшт, всичко е наред, Гуени. Аз съм с теб.

— Да, ти си с мен — казах и веднага го повторих още веднъж, сякаш е някоя успокояваща мантра. — Ти си с мен, ти си с мен, ти си с мен...

Както и последния път, икономът с белите ръкавици отвори вратата и ни изгледа доста враждебно.

— Господин Милхаус, нали? — Гидиън се усмихна учтиво. — Бихте ли били така любезен да съобщите на лейди Тилни за нашето посещение? Госпожица Гуендолин Шепърд и Гидиън де Вилърс.

Икономът се поколеба за момент.

— Изчакайте тук! — каза накрая и затвори вратата под носа ни.

— Господин Бърнард никога не би си позволил такова нещо — възмутих се аз. — Е, може би икономът си мисли, че отново носиш пистолет и искаш да източиш от кръвта на работодателката му. Няма как да знае, че лейди Лавиния ти открадна пистолета, а аз все още се питам как тази жена успя да го направи. Имам предвид, какво, по дяволите, е направила, за да отвлече така вниманието ти? Ако някой път отново я срещна, точно това и ще я попитам, въпреки че, честно казано, изобщо не съм сигурна, че искам да знам. О, отново бълвам думите като някой водопад, винаги става така, когато съм развълнувана, не мисля, че ще мога да се изправя пред тях, Гидиън. И ми свърши въздуха, но това може да се дължи и на факта, че просто не дишам, обаче това не е кой знае какъв проблем, защото нали съм безсмъртна... — На това място гласът ми истерично се извиси, но продължих без почивка. — По-добре да отстъпим крачка назад, защото следващия път, когато Милхаус отвори вратата, може да те фрасне по... — Входната врата отново се отвори. — ...муцуната — добавих бързо.

Недодяланият иконом ни даде знак да влезем.

— Лейди Тилни ви очаква горе в малкия салон — каза сковано. — Веднага след като ви претърся за оръжие.

— Щом се налага! — съгласи се Гидиън, като разпери отзивчиво ръце и се остави Милхаус да го претърси.

— Всичко е наред. Може да се качите горе — позволи ни накрая икономът.

— Няма ли да проверите и мен? — попитах озадачено.

— Ти си дама, а те не носят оръжие — обясни ми Гидиън, като с усмивка взе ръката ми и ме дръпна нагоре по стълбите.

— Какво лекомислие! — Погледнах към Милхаус, който ни следваше на няколко крачки разстояние. — Не се страхува от мен само защото съм жена? Тоя трябва да изгледа „Томб Райдър“! Под роклята си мога да нося атомна бомба, а във всяка от чашките на сутиена — по една граната. Намирам това отношение за тенденциозно насочено срещу жените...

Щях да продължа да говоря, и то без да си поема дъх, чак до залез-слънце, но горе, на стълбите, ни очакваше лейди Тилни, слаба и изпъната като свещ.