Смарагдовозелено

— Хей, хей, приятелче, само не създавай неприятности — предупреди го гаргойлът и се приземи точно пред краката ми. — Явно нищо не разбираш от демони. Тя е човек, макар и доста странен, и глупавият ти призрачен меч не може да й причини нищо. Ако искаш да убиваш демони, тогава с удоволствие можеш да си пробваш късмета с мен.

За секунда Дарт Вейдър се обърка, след което решително захриптя:

— Никога няма да се отделя от дяволското същество, докато не изпълня мисията си. Ще проклинам всеки един неин дъх.

Въздъхнах. Ама че ужасяваща представа. Вече виждах как до края на живота ми Дарт Вейдър ще се мотае в краката ми и ще бълва кръвожадни заплахи. Щях да се проваля на изпитите, защото непрестанно щеше да хрипти в ухото ми, щеше да прецака абитуриентския ми бал и сватбата ми, и...

Явно и Ксемериус си помисли нещо подобно. Чистосърдечно погледна нагоре към мен.

— Може ли да го изям? Моля те!

Усмихнах му се.

— Когато питаш толкова любезно, не мога да ти откажа!

През почивните дни лорд и лейди Пимпълботъм обявиха годежа на техния най-голям син Джеймс Пимпълботъм с госпожица Амилия, най-малката дъщеря на виконт Маунтбатън. Което, естествено, не изненада никого, защото запознати от месеци говорят за дълбоката привързаност между двамата и според слуховете неотдавна по време на бала у семейство Кларидж (разказахме ви за него) са били видени в градината, хванати за ръце.

Джеймс Пимпълботъм се откроява от, за съжаление, прекалено оскъдната бройка заможни джентълмени на възраст за женене не само чрез привлекателната си външност и безукорни маниери, но освен това е и превъзходен ездач и фехтовач, докато бъдещата му съпруга изпъква чрез елегантния си вкус за облеклото и похвалната си склонност към благотворителност.

Сватбеното тържество ще бъде отпразнувано в провинциалното имение на Пимпълботъм.

ОТКЪС ОТ СВЕТСКИЯ ВЕСТНИК

"ЛЕЙДИ ДАНБЪРИС ЖУРНАЛ“

24 април 1785 г.

ЕПИЛОГ

14 януари 1919 г.

— Много е хубаво, скъпа моя. Тези ненатрапчиви цветове създават усещане за елегантност и в същото време за уют. Струваше си платът за завесите да бъде поръчан от Италия, нали? — каза лейди Тилни, която се бе разходила из салона и се бе произнесла компетентно за всичко.

Сега пристъпи към широката камина и подреди снимките, които бяха поставени там в сребърни рамки. Люси тайно се страхуваше, че може да прокара облечения си в ръкавица показалец по перваза на камината, след което да я упрекне, че не надзирава достатъчно строго прислужницата. Какъвто определено бе случаят.

— Да, трябва да отбележа, че обзавеждането наистина е стилно — продължи лейди Тилни. — Все пак салонът е визитната картичка на дома. А тук веднага се вижда, че домакинята има вкус.

Пол хвърли развеселен поглед на Люси и подари на лейди Тилни една от мечешките си прегръдки.

— Ах, Маргрет — каза през смях, — не се преструвай, че всичко е дело на Люси. Ти лично избра всяка лампа и всяка възглавница. Да не говорим за това, как направи тапицера на нищо. А ние дори не можем да се реваншираме, като ти помогнем при сглобяването на някой шкаф от „Икеа“. — Лейди Тилни сбърчи чело. — Извинявай, малко вътрешна информация за бъдещето.

Той се наведе и хвърли още една цепеница в пращящия огън.

— Само тази ужасна, изкривена картина съсипва цялото въздействие на интериорната ми композиция! — Лейди Тилни посочи картината, която красеше срещуположната стена. — Не можете ли поне да я сложите в някоя друга стая?

— Маргрет, това е истински Модиляни* — обясни търпеливо Пол. — След сто години ще струва истинско състояние. Люси пищя половин час, след като го откри в Париж.

* Амедео Модиляни (1884-1920) — италиански художник и скулптор, работил главно във Франция, създал специфичен стил, който не се вписва напълно в теченията в изкуството от неговото време. — Бел. ред.

— Не е вярно. Най-много минута — възрази Люси. — Но при всички положения, бъдещето на децата ни и техните деца е осигурено. С тази картина и с другата на Шагал*, която е окачена на стълбището в коридора.