Смъртен страх

Направи опит да заспи отново, но не се получи. Беше прекалено нервен, състоянието му беше неспокойно, като след шок. Стана и пристъпи към прозореца. Мрачният есенен ден беше към края си, валеше ситен дъждец и Бостън изглеждаше ужасно. Закрачи напред-назад, борейки се с депресията. Трябваше му нещо, с което да ангажира съзнанието си. В един момент почувства, че не може повече да стои затворен, облече, каквото му падна и слезе на паркинга. Подкара към Бийкън стрийт и спря пред блока на Керъл с пълното съзнание, че си търси белята. Избра си удобно за наблюдение място, изключи мотора и се приготви да чака.

Десет минути по-късно от входа излезе самата Керъл — сякаш Господ най-сетне беше решил да му спести изпитанията. Беше облечена в джинси и пуловер с висока яка, а гъстата и кестенява коса беше вързана на опашка. Наистина приличаше на ученичка или студентка — от тези, които рекламираше заведението и. Усетила ситните водни капчици върху лицето си, тя разтвори чадърче на цветя и тръгна нагоре по улицата, минавайки само на метър от Джейсън. Той неволно се сви на седалката, изплашен от несъществуващата вероятност да бъде разпознат.

Даде и добър аванс, след което излезе от колата и я последва. На Дартмут стрийт я изгуби за малко, но веднага след това я откри отново и не я изпусна до ’ авеню Комънуелт. Следеше я внимателно, но в същото време не пропускаше да се оглежда и за други натрапници — от сорта на Бруно или Кърън. Спря пред вестникарската будка на ъгъла на Дартмут и Бойлстън и прелисти някакво списание. Керъл мина покрай него, изчака на светофара, след което забързано пресече платното на Бойлстън. Джейсън се забави известно време, тъй като беше зает с оглеждането на колите и пешеходците наоколо. Не откри признаци, че младата жена може да си има компания.

Очите му я напипаха отново в момента, в който минаваше през пасажа покрай Обществената библиотека на Бостън. Най-вероятно отива в търговския център Копли Плаза, рече си той. Купи списанието, което се оказа „Ню Йоркър“, и продължи след нея. Ускори ход в мига, в който я видя да сгъва чадъра и да влиза в Копли Плаза. Центърът беше огромен и лесно можеше да я изгуби.

През следващите четиридесет и пет минути се правеше на зает пред различни витрини, четеше си списанието или оглеждаше посетителите. С видимо удоволствие Керъл прескачаше от бутик в бутик — „Луи Вюитон“, „Ралф Лорън“, „Виктория’с Сикрет“. В един момент Джейсън беше сигурен, че я следят, но малко по-късно се оказа, че мъжът по петите и е обикновен сваляч. Тя вероятно го отряза, защото той изчезна малко след като я заговори.

Към три и половина натоварената с пакети Керъл влезе в закусвалнята „О Бон Пен“. Джейсън я последва и се нареди на опашката непосредствено зад нея. Така получи възможност да огледа отблизо перфектния овал на лицето и, гладката мургава кожа и блестящите тъмни очи. Беше наистина красавица, а годините и едва ли надхвърляха двадесет и четири.

— Добро време за кафе — подхвърли той с надеждата да завърже разговор.

— Аз предпочитам чай — хладно отвърна младата жена.

На лицето му изплува сконфузена усмивка. Хич го нямаше, когато ставаше въпрос за свалки и празни разговори.

— И чай става — промърмори той с ясното чувство, че се държи като пълен глупак. Керъл си поръча супа, чай и сух кроасан, след което понесе таблата си към една от дългите общи маси.

Джейсън си взе капучино, поколеба се, сякаш не знаеше къде да седне, след което пристъпи към нейната маса.

— Може ли?

Неколцина от клиентите на масата вдигнаха глава да го погледнат, между тях беше и Керъл. Един възрастен мъж си премести покупките, за да му освободи място. Джейсън го дари с овча усмивка, която се разшири още повече когато очите му се спряха върху Керъл.

— Какво съвпадение — промърмори той. — Пак се срещаме…

Тя го огледа над чашата си. Не каза нищо, но не беше и необходимо. Изражението на лицето и беше достатъчно красноречиво.

В същия момент Джейсън осъзна, че играе безкрайно слаба пиеса и всеки момент ще бъде пратен по дяволите.

— Моля за извинение, ако ви досаждам — тихо каза той. — Името ми е доктор Джейсън Хауърд и съм колега на доктор Алвин Хейс. А вие сте Керъл Донър и аз трябва да си поговоря с вас…

— В ГХП ли работите? — погледна го подозрително тя.

— В момента заемам поста началник на вътрешно отделение — кимна Джейсън. Не разбра защо използва служебния си пост, никога досега не беше го правил. В университетските болници тази титла означава много, но не и в обикновено здравно заведение като ГХП.

— Как мога да бъда сигурна? — все така подозрително попита младата жена.

— Ще ви покажа служебната си карта.

— Добре — кимна Керъл.

Джейсън посегна към портфейла в задния си джоб, но тя изведнъж хвана ръката му.

— Недейте, вярвам ви… Алвин ми е споменавал за вас. Каза, че сте най-добрият специалист в цялата клиника.

— Много мило от негова страна — отвърна Джейсън. Беше доста изненадан от тази оценка, тъй като двамата с Хейс почти не бяха контактували.