Смъртен страх

— Това е най-големият кошмар за всяка жена! Кога е станало?

— По всяка вероятност снощи.

Очите на младата жена се извърнаха към прозореца.

— По-добре да звънна на Боб Уолтроу — прошепна тя. — Нещата около имиджа ни наистина стават неудържими!

Скочи на крака и бавно се насочи към телефона. Набра номера и започна да обяснява, а гласът и трепереше от вълнение.

— Не ти завиждам за професията — промърмори той, видял сълзите в очите и.

— И аз за твоята — въздъхна тя. — Като те гледам на какво приличаш след смъртта на някой от пациентите ти, наистина се радвам, че не завърших медицина.

В един момент решиха да си забъркат спагети, макар че и двамата не бяха особено гладни. Тя направи опит да го задържи за през нощта, но той отказа. Беше му приятно тук, далеч по-лесно щеше да осъзнае ужасната смърт на Хелене в нейна компания, но въпреки това усещаше, че не може да остане. Освен това искаше да си бъде у дома, в очакване обаждането на Керъл. Извинявайки се с недовършена работа, скочи в колата и подкара към дома си.

След късния джогинг и бързия душ дойде време за разпечатката. Качи краката си на бюрото и потъна в четене. Не след дълго откри, че общото количество на пълните изследвания беше разделено горе-долу по равно между всички интернисти. Но списъкът беше изготвен по азбучен ред, а не хронологически и това му попречи да стигне веднага до заключението, което се набиваше в очи: пациентите с рязко влошено здравословно състояние са много повече през втората половина на годината, в сравнение с първата. Дори и без специална графика ставаше ясно, че през последните няколко месеца се наблюдава рязко нарастване на смъртните случаи.

Взе един молив и започна да изважда на отделен лист номерата на отделенията, в които бяха станали смъртните случаи. Остана смаян от големия им брой. Грабна слушалката, набра централата на ГХП и помоли да го свържат с главната архива. Когато отсреща се обади дежурната през нощта, той и продиктува списъка и попита дали могат да извадят картоните на външните пациенти и да му ги приготвят за сутринта. Никакъв проблем, увери го момичето.

Пъхна разпечатката обратно в куфарчето и се вдигна на пръсти, за да свали от най-горния рафт на библиотеката една дебела тухла, носеща заглавието Учебник по ендокринология от професор-доктор Уилямс. Прелисти го, за да открие разделите, в които се засягаше темата за хормона на растежа. Оказа се, че и това е тема, при която четенето по-скоро го обърква, отколкото да му помага. Хормонът на растежа и връзките му със съзряването на организма, най-вече в сексуално отношение, бяха една изключително обширна и сложна тема. И както при повечето сложни теми, реакцията му беше категорична: притиснал тежкия учебник към стомаха си, той потъна в дълбок сън.

Събуди го телефонът. Звънът беше толкова рязък, че дебелата тухла подскочи от корема му и шумно се приземи на пода. Грабна слушалката, автоматично настроил се за лоши новини от болницата. Изтече цяла секунда преди да си даде сметка, че насреща е Керъл Донър. Очите му механично се извиха към будилника на нощното шкафче. Беше три без десет.

— Надявам се, че не спите — рече Керъл.

— Не, разбира се — бодро излъга Джейсън и с изненада установи, че краката му върху бюрото са напълно вдървени. — Чаках да се обадите. Къде сте?

— У дома.

— Може ли да дойда за пакета?

— Той не е тук — отвърна Керъл. — За всеки случай го оставих у една моя приятелка, с която работим заедно. Казва се Мелъди Андрюз, живее в Бийкън Хил, на Ривиър стрийт 69… — След кратка пауза момичето продиктува и телефонния номер на колежката си. — Тя очаква да и се обадим веднага, след като се прибере. Вие ще ми кажете мнението си за книжата, като за всеки случай си запишете и моя телефон.

— Благодаря — кратко отговори Джейсън, зает да записва информацията. С изненада установи, че е дълбоко разочарован от перспективата да не я види.

— Пазете се — каза Керъл и прекъсна връзката.

Джейсън остана зад бюрото, все още наполовина заспал. Когато най-сетне се разсъни си даде сметка, че не и каза за смъртта на Хелене. Ето един добър повод да я потърся, рече си той, докато набираше телефона на приятелката и.

Мелъди Андрюз говореше с твърд южно-бостънски акцент. Потвърди, че пакетът е у нея и го покани да мине да го вземе, когато му е удобно. До половин час със сигурност нямало да си легне.

Джейсън навлече някакъв пуловер и бързо се спусна по стълбите. Тръгна надолу по Пинкни стрийт, прекоси Уест Сидар и пое нагоре по Ривиър. Къщата на Мелъди се оказа от лявата страна. Натисна звънеца и тя му отвори с ролки в косата. Джейсън зяпна от изненада, тъй като мислеше, че подобни неща отдавна са минали в историята. Лицето на младата жена беше потъмняло от умора.

Джейсън и се представи, а тя само кимна и му подаде пакет, опакован в кафява амбалажна хартия и стегнат с парче здрав канап. Тежеше най-малко пет кила. Джейсън и благодари, а тя промърмори едно „за нищо“ и побърза да затвори вратата.