Смъртен страх

— Не, благодаря — отказа Джейсън. — Исках да ви попитам и още нещо… Смъртта завари Алвин в процедура по откриването на фирма, в която основни акционери трябваше да бъдат децата ви. Знаете ли нещо за това?

— Абсолютно нищо.

— Е, добре — предаде се Джейсън и стана на крака. — Благодаря за кафето. Ако мога да направя нещо за вас в Бостън… Например да посетя Алвин младши, или нещо друго, не се колебайте да ми звъннете.

Момиченцето отново заби нос в полата на майка си.

— Надявам се, че Алвин не е страдал — глухо промълви Луиз.

— Наистина е така — излъга Джейсън. Пред очите му отново изплува разкривеното от агонизираща болка лице на съпруга и.

Луиз се обади, когато бяха на крачка от входната врата.

— О, пропуснах да ви кажа нещо… Няколко дни след смъртта на Алвин къщата ни беше разбита… За късмет, ние бяхме навън.

— Липсваше ли нещо? — рязко се обърна Джейсън.

— О, не — поклати глава Луиз. — Вероятно са се изнесли в момента, в който са видели обичайната бъркотия… — На лицето и се появи усмивка: — Но бяха преровили всичко, включително и детските книжки на рафта.

Джейсън подкара колата към покрайнините на Леония, щат Ню Джърси, след което пое по обратния път към моста Джордж Вашингтон. Обмисляйки детайлите от срещата си с Луиз, той с изненада откри, че не се чувства толкова обезкуражен, колкото би трябвало да бъде. На практика не беше научил нищо, което да оправдае пътуването му дотук, но въпреки това беше доволен. Причината бавно му се изясни — просто бе разяждан от любопитство да се запознае с жената на Хейс. От момента, в който съдбата брутално отне собствената му съпруга, той не преставаше да се пита защо хора като Хейс доброволно се разделят с половинките си. Но сега си даваше сметка, че никога не е преживял трагедията да има умствено изостанало дете…

* * *

Успя да хване совалката за Бостън, която излиташе в два следобед. По време на пътуването направи опит да чете, но не беше в състояние да се съсредоточи. Започна да се безпокои за срещата си с Керъл на летище Бостън, представи си, че тя се появява на нея с Бруно и сърцето му прескочи един такт.

За нещастие совалката, която по разписание трябваше да кацне в Бостън в два и четиридесет, излетя от Ла Гуардия едва към два и половина. В момента, в който Джейсън слезе от самолета и тръгна към терминала, часът беше някъде около три и четвърт. Хукна да си вземе багажа от гардероба, после с пълна скорост напусна терминала на „Ийстърн“ и се насочи към този на „Юнайтед“.

Пред гишето за билети имаше дълга опашка и той потръпна от нетърпение. Не можеше да разбере какво толкова се пипкат служителите, за да издадат поредния билет. Часът беше четири без двайсет, а Керъл Донър не се виждаше никъде.

Най-после му дойде редът. Хвърли в процепа картата си на „Америкън експрес“ и поиска два билета отиване и връщане до Сиатъл, без фиксирана дата за връщане.

Служителката насреща му се оказа бърза и ефективна. В рамките на три минути Джейсън получи билетите и бордните карти и вече тичаше към изход №19. Часът беше четири без пет, пътниците вече бяха заели местата си. Останал без дъх, той най-сетне стигна до изхода и попита дали го е търсил някой. Момичето зад гишето отговори отрицателно, но той не се задоволи с този отговор и започна да и описва Керъл.

— Много е хубава — завърши описанието си той.

— Сигурна съм, че е така — усмихна се служителката. — За съжаление не съм я забелязала. Но ако вие искате да излетите за Сиатъл, вече е крайно време да се насочите към самолета…

Джейсън закова поглед върху секундарната стрелка на стенния часовник, която безпощадно подскачаше зад гърба на служителката. Тя сръчно обработваше билетите и бордните карти, а колежката и взе микрофона и обяви последно повикване за полета до Сиатъл. Часът беше четири без две минути.

Преметнал сака през рамо, Джейсън се обърна за последен път към гумираната пътека, която водеше към вътрешността на терминала. Зърна Керъл в момента, в който загуби надежда и вече се обръщаше към бариерата. Тя тичаше през глава в негова посока. Лицето му светна, но веднага след това помръкна и се сбърчи от тревога. На няколко крачки след младата жена се носеше масивната фигура на Бруно. В дъното на залата се виждаше и един униформен полицай, застанал в близост до въртележката за багажи. Джейсън си го набеляза като евентуална посока на бягство — разбира се, ако възникне подобна необходимост.

Керъл беше преметнала през рамо един доста обемист сак, който и пречеше да тича. Но Бруно не направи опит да и помогне, като единствената му цел очевидно беше да не я изпуска от очи. В един момент вдигна глава, видя Джейсън и лицето му се разкриви от изненада и ярост.

— Ще го хванем ли? — задъхано извика Керъл, която също го зърна.

Униформената служителка беше при вратата и протягаше крак да отмести трупчето, което я държеше отворена.

— Какво правиш тук, нещастнико? — изрева Бруно, хвърлил изпълнен с недоумение поглед към надписа на изхода. В следващия момент направи опит да се изпречи пред Керъл:

— Нали каза, че си отиваш у дома?!