Сънят на сукубата

Човек трудно можеше да разбере с какво запълваха времето си ангелите. При нас всичко беше ясно. Винаги търсехме души за Ада и го правехме по прозрачен и напълно урегулиран и до най-малката подробност начин. Силите на Рая обаче се движеха по мистериозни пътеки. Какво правеше Картър в Сиатъл беше загадка за мен и приятелите ми — никога не го бяхме виждали да прави нещо особено благородно, освен че никога не отказваше да ти даде цигара. Винаги беше проявявал силен интерес към любовния ми живот и беше щедър в даването на неясни съвети, но предполагам това беше продиктувано от любопитство, а не от алтруизъм.

Работното ми място се намираше само на няколко пресечки. Тъй като не валеше, просто се разходих до там. Още щом влязох в „Емералд Сити“, Мади се приближи към мен с притеснено изражение.

— Здрасти — каза тя неуверено. — Имам, хм, нужда от съвета ти. Утре съм на сватба и не знам какво да облека. Толкова е глупаво… но може ли да погледнеш няколко тоалета?

Огледах се и реших, че книжарницата ще оцелее и без нас за десет минути. Мади все пак беше събрала достатъчно смелост да повдигне въпроса. Още не я бях виждала с рокля.

— Добре. Да видим.

Отидохме в офиса ми и тя пробва три различни рокли. Без съмнение Сет щеше да сметне за забавен факта, че се преобличаше пред мен.

Когато приключи, й казах искреното си мнение.

— Никоя от тях не разкрива истинската ти красота.

— Което е заобиколен начин да кажеш, че ми стоят ужасно. — Мади събра на топка една от роклите и я хвърли на пода. — Мразя такива неща. Как мога да пиша за женски теми и да не ме бива в нищо женско?

— Ами… ти пишеш за по-различни въпроси. Проблемът е, че носиш дрехи, които са ти прекалено големи.

Очите й се разшириха от изненада.

— Аз съм голяма. Дрехите са широки. Те прикриват дебелината ми.

Мади не беше дебела, поне не много. Според мен беше размер 48–50, но ниският й ръст я правеше да изглежда малко по-закръглена. Имаше правилни пропорции и красиво лице. Разбира се, предвид анорексичните модели, толкова популярни сред хората днес, можех да се поставя на нейно място.

— Не си дебела. Дрехите те карат да изглеждаш такава. Нещо по-тясно ще ти стои по-добре.

— Не мога да облека прилепнали дрехи.

— Не е нужно да са прилепнали. Просто трябва да са твоя размер.

Мади въздъхна и прокара ръце отстрани по бедрата си.

— Нямаш представа какво е — каза тя с лека обвинителна нотка в гласа. — Ти си красива и крехка. Не всички имаме лукса винаги да изглеждаме съвършено.

— Никой не изглежда съвършено винаги — възразих. — Определено не и аз. — Добре де, това не беше вярно. — Просто ти трябват подходящи дрехи. А и красотата е въпрос на самочувствие. Ако се чувстваш секси, значи си секси.

Мади не беше убедена.

— Не е толкова лесно. Мъжете не се редят на опашка пред вратата ми. Знаеш ли откога не съм била на среща?

— И отново всичко е въпрос на самочувствие. Виж, не искам да те критикувам, но невинаги се държиш приветливо. Искам да кажа, че с мен и с Дъг си такава. Донякъде. Но само толкова.

— Знам, че не ме бива много с хората — призна Мади, кръстосвайки ръце пред гърдите си. — Просто не умея да водя безсмислени разговори.

— Да, но все пак трябва да говориш за нещо. Това е част от живота.

— Ако някой мъж дойде и ме заговори, мога да опитам, но май няма желаещи — тя посочи тялото си. — То е виновно. Стигнахме дотам, откъдето тръгнахме.

— Ами ако мога да ти гарантирам среща? — попитах я; изведнъж ме осени идея.

Устните й се извиха в усмивка. Това на мига промени лицето й.

— На среща ли ме каниш?

— Не, но някой ще те покани, сигурна съм. Само ми позволи аз да подбера гардероба ти.

— Няма да се обличам като уличница.

— Добре — обещах, после се изправих от стола. — Виж, трябва да свърша някои неща. За сватбата облечи жълтата рокля. Сложи и колан. По-късно ще ти кажа какъв е планът за срещата. — Тя си тръгна със скептично изражение, а аз се залових за работа.

Денят отлетя. Така и не видях Сет в кафенето и реших, че сигурно работи вкъщи. По-късно имахме среща и знаех, че ще го видя. Откакто станах управител, прекарвах повечето време в офиса, което противоречеше на социалната ми натура. Понякога обаче се измъквах, за да заместя някого в почивката или да подредя витрината.

Докато бях край секцията за книги за самоусъвършенстване, един мъж се спъна и изпусна книгите, които държеше. С надеждата, че не се е спънал в килима и не обмисля да ни даде под съд, бързо се наведох да му помогна.

— Не, не — каза припряно той и бузите му пламнаха. Беше на възрастта, на която аз изглеждах, тоест на около трийсет. — Не е нужно…

Аз обаче вече бях подредила книгите и разбрах на какво се дължи притеснението му. Отнасяха се за различни фетиши и най-вече за ексхибиционизъм и воайорство.

— Господи! — каза той, когато му ги подадох. — Толкова ми е неудобно. Чувствам се като някой перверзник.

— Няма проблеми — отвърнах. — Това си е ваша работа. Всеки си има своите… предпочитания.