Споделена любов

Джон се приближи до нея и вдигна ръка, за да я докосне лекичко. Само че къде? Тогата й беше с доста дълбоко деколте, освен това имаше цепки както на ръкавите, така и на полата... Господи, ухаеше прекрасно.

Джон я докосна неловко по рамото и тя сепнато си пое дъх, сякаш допирът му я бе изненадал.

-Ваша светлост?

С лек натиск върху ръката й той я накара да се изправи. Господи... очите й бяха толкова зелени. Като лятно грозде. Или като сърцевината на лайм.

Джон посочи гърлото си и направи жест, все едно го прерязва.

Съвършеното й лице се наклони на една страна.

-Ваша светлост не говори?

Джон поклати глава, леко учуден, че Рот не й беше споменал за това. Разбира се, кралят си имаше много други неща на главата.

В отговор очите на Лейла грейнаха и тя се усмихна, с което направо го зашемети. Зъбите й бяха съвършени, а вампирските й зъби... те бяха просто великолепни.

-Ваша светлост, обетът за мълчание е достоен за възхищение. Такъв самоконтрол. Ваша светлост, потомъкът на Дариъс, син на Марклон, един ден ще стане могъщ воин.

Мили Боже. Тя бе впечатлена от него. И след като искаше да си мисли, че Джон е дал обет за мълчание, какво пък толкова! Нямаше причина да й обяснява, че е ням.

-Навярно искате да знаете повече за мен? - каза тя. - Да се уверите, че когато настане мигът, ще получите онова, от което имате нужда?

Джон кимна и махна към дивана. Добре, че си бе взел бележника. Можеха да поседят заедно и да се опознаят...

Когато вдигна поглед, тогата на Лейла се бе свлякла в краката й и тя стоеше пред него, възхитително гола.

Джон усети как очите му едва не изскочиха от орбитите.

-Одобрявате ли, Ваша светлост?

Боже мили! Дори да не беше ням, в този миг Джон нямаше да е в състояние да каже нито дума.

-Ваша светлост?

Той закима, като си мислеше как ще реагират Куин и Блейлок, когато им разкаже.

НА СЛЕДВАЩАТА ВЕЧЕР МАРИСА ИЗЛЕЗЕ ОТ МАЗЕТО НА „убежището“, като се опитваше да се преструва, че светът не се бе сгромолясал около нея.

-Мастимон иска да поговори с теб - разнесе се детско гласче.

Мариса се обърна и видя момиченцето с гипсирания крак. Насилвайки се да се усмихне, тя приклекна, така че да се изравни с плюшения тигър.

-Така ли?

-Да. Освен това иска да не тъжиш, защото той е тук, за да ни брани. И иска да те прегърне.

Мариса взе опърпаната играчка и я притисна до врата си.

-Той е едновременно свиреп и нежен.

-Така е. Засега ще трябва да остане при теб - по лицето на момиченцето се изписа делово изражение. - Аз трябва да помогна на мамен да приготви Първото хранене.

-Ще се грижа за него - обеща Мариса.

Момиченцето кимна най-сериозно и се отдалечи, като се подпираше на малките си патерици.

Докато притискаше тигъра към себе си, Мариса се замисли за това, как предишната нощ си беше събрала нещата и си бе тръгнала от Дупката. Бъч се бе опитал да я разубеди, но тя виждаше по очите му, че не се е отказал от решението си, така че нищо от онова, което й говореше, нямаше значение.

Истината беше, че любовта й не го бе излекувала от самоунищожителните му наклонности, нито бе променила характера му И колкото и да я болеше от раздялата, алтернативата беше далеч по-ужасна - нощ след нощ, прекарани в очакване на телефонното обаждане, което щеше да й съобщи, че Бъч е мъртъв. Или още по-лошо - че злото го е надвило.

Освен това, колкото повече мислеше, толкова по-малко вярваше, че Бъч ще се пази. Не и след опита му да се самоубие в клиниката. Както и регресията, през която сам бе поискал да премине. После преобразяването, а сега битките... не, поглъщането на лесъри. Вярно, досега всичко свършваше благополучно, но тенденцията не беше никак добра - пред очите на Мариса се разкриваше една системна склонност към самоунищожение, заради която Бъч рано или късно щеше да пострада сериозно.

А тя го обичаше твърде много, за да го гледа как се погубва.

От очите й бликнаха сълзи, но тя ги изтри и се загледа невиждащо пред себе си. След известно време някаква мисъл пробяга през съзнанието й, твърде мимолетна и неясна, за да може да я задържи.

Мариса се изправи и объркано се огледа наоколо. Буквално не можеше да си спомни какво прави и защо е в коридора. В крайна сметка се отправи към кабинета си, защото там винаги я чакаше нещо, което трябваше да бъде свършено.

Едно от нещата, които бившите ченгета никога не загубват, е умението да надушват присъствието на разни идиоти.

Бъч спря в уличката до „Зироу Сам“ и ето че пред пожарния изход видя дребното русокосо копеле, което миналата седмица се бе държало толкова нагло със сервитьорката. Заедно с едно от дебеловратите си приятелчета, дребосъкът се мотаеше край входа и пушеше.

Само че защо трябваше да пушат на студа отвън?

Бъч се дръпна назад и ги загледа. Което, разбира се, му даде възможност да помисли. А това, както обикновено напоследък, не беше никак приятно. Всеки път пред очите му изплуваше образът на Мариса, която се качва в мерцедеса на Фриц и изчезва през портата на имението.