Съпруга на убиец

Съдията благодари на съдебните заседатели за отделеното време и им даде указания да съберат нещата си. Ярдли и Уесли останаха неподвижно, а федералният маршал застана между тях. Съдията изчака заседателите да излязат от залата и после обясни на Уесли как ще бъде определена присъдата, с кого ще се срещне, за да изготви доклада за присъдата и кога ще се съберат отново.

— Четирийсет и пет дни достатъчни ли са, госпожо Ярдли?

— Предостатъчни, почитаеми съдия. Благодаря.

Уесли не отмести поглед от нея, докато единият федерален маршал не го принуди да се обърне, когато го поведоха обратно към ареста, откъдето щеше да бъде закаран в затвора.

Ярдли видя Изабела Русо, която седеше на местата за публиката, благодари на съдията и после отиде и седна до нея.

— Всичко свърши, нали? — попита Изабела.

— Той ще обжалва, но едва ли ще има успех. Накрая възможностите му за обжалване ще се изчерпят и ще живее в килия до деня, в който ще умре.

Изабела кимна и хвана ръката ѝ.

— Радвам се, че получи каквото искаше, Джесика.

— Не исках това. Исках нормален живот, в който да отгледам дъщеря си. Да ѝ дам детство, за което ще си спомня с обич.

— Невинаги можем да защитим децата си от хора като него. — Изабела имаше на телефона си снимка, която погледна. Джордан Русо беше прегърнала майка си на някакво спортно събитие. — Но се радвам, че има хора като теб да се борят с такива като него.

Двете се прегърнаха и след това Изабела си тръгна. Ярдли остана в съдебната зала, след като всички излязоха. Приближи се до галерията на съдебните заседатели и докосна дървения парапет пред седалките. На лицето ѝ се появи усмивка и тя си пое дълбоко дъх, искаше да запомни мириса на съдебната зала в този момент. После излезе.

79.

Ярдли тичаше през каньоните близо до дома ѝ. Пясъчна буря брулеше лицето ѝ, докато се спускаше по планината обратно към цивилизацията. Тара ѝ изпрати съобщение, за да я попита дали може да пренощува при една приятелка тази вечер.

Тара се върна от ранчото на баба си и дядо си, за да се яви на приемните изпити за Университета на Невада в Лас Вегас за програмата по математика. Бяха я изпитали за ниво докторска степен и ѝ бяха разрешили да се запише. Тя беше най-младият студент, приеман някога в докторска програма в щата.

Ярдли поиска отпуск от прокуратурата и Рой Лю ѝ го разреши. Тя щеше да замине за ранчото утре заедно с дъщеря си.

За ранчото на семейство Кал Ярдли най-ясно си спомняше студената мъгла сутрин, която бързо се разсейваше. Свежият въздух изпълваше дробовете ѝ с ледено парене и ѝ харесваше усещането сякаш лицето ѝ всеки миг ще замръзне… Ярдли с нетърпение очакваше да напусне неоновите светлини и изпаренията на Лас Вегас.

Бети, майката на Еди, веднъж ѝ беше казала, че когато бил малък, синът ѝ обичал студените утринни мъгли, и често го намирала да се разхожда сам в близката гора. Разказа го с тъга и обич, сякаш той е ходел там да бере цветя. Ярдли си го представи да прави много по-зловещи неща, скрит от мъглата и дърветата като хищник с камуфлажна окраска.

Семейство Кал имаха къща за гости, която предложиха на Ярдли и Тара. Ярдли прие, но щеше да бъде само временно. Знаеше, че не може да напусне завинаги Лас Вегас, още не. Но остави Тара да реши сама за себе си. Изпитваше силни терзания, като си помислеше как ще живее без нея, но семейство Кал бяха на години и искаше Тара да прекара с тях колкото е възможно повече време. Стивън я беше уведомил, че ще оставят всичко, което имат, на нея, но тя му каза да го завещаят на Тара.

Ярдли спря да тича и се охлади с бавно вървене. Провери телефона си и видя, че Оскар Ортис ѝ е изпратил снимка — Емилия на втория ѝ рожден ден — и съобщение, което гласеше: Съжалявам, но смятам непрекъснато да правя снимки. Това накара Ярдли да се усмихне.

Скоро след процеса на Уесли Пол Ярдли настоя прокуратурата и ФБР отново да отидат от къща в къща и да разлепят листовки навсякъде между дома на Ортис и апартамента на Уесли. Тя постоянно тормозеше всеки водещ на новините да отделят на Емилия повече ефирно време и дори успя да осигури специално половинчасово предаване за изчезването ѝ по една от кабелните телевизии.

ФБР помогнаха, доколкото могат, но нямаха достатъчно свободни хора, а издирването беше мащабно начинание. На всичко отгоре никой освен Ярдли, изглежда, не вярваше, че Емилия все още е жива.

Ярдли събра доброволци, за да помагат в търсенето през свободното си време, а Тара започна кампания в социалните мрежи, с която набра още хора. Скоро имаше двеста души, които чукаха по вратите и разлепваха листовки вечер и през уикендите.