Съпруга на убиец

Ярдли отиде в кафенето наблизо, където ходеха адвокати и съдии от федералните съдилища, седна в ъгъла и си поръча диетична газирана напитка и сандвич с риба тон. Извади телефона и се обади на Уесли.

— Здравей, красавице.

— Здравей, как са лекциите?

— Току-що приключих с една интересна дискусия на случая „Старият шеф“. А ти?

— Аз… Чудя се дали да направя нещо, което не съм сигурна дали е добра идея.

— О, така ли? Какво?

Ярдли за малко не му каза, но се спря навреме. Уесли щеше да започне да я разубеждава и макар да си казваше, че все още не е решила и че го обмисля, тя знаеше, че ще е лъжа. Болдуин беше прав, когато дойде обаждането или когато съобщят по новините и Ярдли види лицата на убитите съпрузи, или как извеждат разплаканите деца от дома им и ги качват в полицейска патрулка, това щеше да ѝ прониже сърцето. И може би да съсипе работата ѝ като прокурор. В края на краищата, защо се занимава с това, ако не да предпазва хора като Олсън и Дийн? Всеки прокурор може да издейства присъди, но за нея тази професия не означава само това. В нея има нещо много по-дълбоко и Ярдли така и не можа да си обясни какво.

— Чудя се дали да си взема чийзбургер и пържени картофки за обяд.

Настъпи мълчание и после Уесли избухна в смях.

— Страхотна дилема! Фигурата ти е изумителна, няма за какво да се тревожиш. Човек живее само веднъж.

— Всъщност исках само да чуя гласа ти. По-късно ще говорим.

— Добре. Ще се видим у дома. Обичам те!

Ярдли облегна глава назад на стената и се загледа в отражението на слънчевата светлина в стъклото на прозореца. След това стана и плати поръчката, но я отказа.

— Сигурна ли сте, че не искате да ви я сложа в кутия за вкъщи? — попита касиерката.

— Не, благодаря, вече не съм гладна.

13.

Затворът „Лоу Дезърт Плейнс“ се намираше в ненаселена долина на шейсет и пет километра от Лас Вегас. Околната пустиня му придаваше постапокалиптичен вид, сякаш не принадлежи на това време, а е от три века по-късно, когато вече не се прилагат закони и хората масово трябва да бъдат затваряни, за да не рушат обществото. А може би вече беше започнало да става именно така…

Ярдли се обади предварително и говори с директорката на затвора Софи Гледхил, която ѝ беше предоставила няколко случая. Двете си имаха мълчаливо доверие — Ярдли се съгласяваше да разгледа бързо всеки случай, който ѝ даде Гледхил, а Гледхил обещаваше, че няма да ѝ даде случай, който не е основателен и не е подкрепен с доказателства. През годините тя беше предала на Ярдли няколко сексуални престъпления, свързани с убийства, извършени в затвора. Ярдли беше обвинител по всичките, издейства присъди по две от тях и сключи извънсъдебни споразумения по останалите.

Гледхил я посрещна на рецепцията, облечена с костюм. Картата от Дирекцията на затворите на Невада беше окачена на врата ѝ. Гледхил беше афроамериканка, с блестящи зелени очи, и имаше такъв вид, сякаш е излязла от корицата на списание за фитнес. Всъщност беше споделила с Ярдли, че щяла да участва на Олимпийски игри по лека атлетика, но нараняване в коляното прекъснало спортната ѝ кариера, когато била на деветнайсет.

— Страхотни обувки — каза Гледхил и прегърна Ярдли.

— Подарък са! Уесли все повтаря, че не си угаждам достатъчно, затова ми даде кредитна карта за подаръци.

— Прав е, работата ще ни съсипе, ако не отделяме време да правим разни неща за себе си. Аз медитирам по двайсет минути всеки ден, и в студ и пек тичам един час по обяд по пътеката тук. Ела с мен, ако търсиш начин да си поддържаш формата.

— Аз ходя на тренировки по бокс.

Гледхил се усмихна.

— Да, това подхожда повече на стила ти. — Тя погледна служителката на рецепцията и после отново Ярдли. — Сигурна ли си? Не мога ли да те разубедя?

— Има причина да съм тук. Все още не е оповестена публично, ФБР я пази в тайна, за да не предизвика паника, но се кълна, че нямаше да дойда, ако не се налага.

— ФБР? Кейсън Болдуин?

— Да, как се досети?

— Той идва тук преди един-два месеца и говори с Кал.

Ярдли усети, че се ядосва.

— Така ли?

— Предположих, че е стандартен разпит. Знаеш какви са оперативните агенти, суеверни са до лудост. Мислят, че могат да надушат следата като хрътки. Според мен той искаше да говори с Кал, за да вникне в начина му на мислене и да хване някой като него. Така ли е?

Ярдли поклати глава, опитвайки се да не покаже гнева, който изпитва.

— Не, не мисля.

Тя се прокашля и се опита да избие от главата си Болдуин, за да се съсредоточи върху предстоящата задача. После ще се разправя с него.

— Е, добре — каза Гледхил. — Щом си сигурна, хубаво, няма да се изправям на пътя ти. Кал ще бъде с белезници и окови въпреки преградата и ще поставя пазач зад теб.

— Не, искам да съм насаме с него. Той няма да говори, ако там има друг… и искам камерата да е изключена.

— За нищо на света! Трябва да запиша разговора.

Ярдли погледна служителката на рецепцията, която ги слушаше. Жената забеляза, че Ярдли я гледа и отмести очи.