Съпруга на убиец

Металните врати забръмчаха и се отвориха. Ярдли и Гледхил се озоваха в друга чакалня, със заключени метални врати в двата края. Тук нямаше камера и Ярдли обясни:

— Има имитатор. Досега е убил две съпружески двойки. Дойдох, защото с Кейсън мислим, че Еди може да помогне.

Вратата в другия край забръмча, но Гледхил не я отвори.

— Еха!

— Ако го записват, Еди няма да бъде откровен с мен.

Гледхил въздъхна дълбоко.

— Добре, ще изключа камерата, имаш думата ми.

— Благодаря ти.

Тя поведе Ярдли по дълъг коридор и после завиха по друг. От двете страни имаше стаи за посещение, а в дъното на коридора бяха стаите за посещение на затворници под закрила. Освен изтезания и убийства, Кал беше извършил и изнасилвания, а в затвора изнасилвачите все едно носеха мишена на гърба си. Кал беше под закрила двайсет и три часа в денонощието и му разрешаваха да излиза на двора само за един час.

Стаята за посещения беше разделена със стъклена преграда, циментирана от всички страни. Трипластовото стъкло с интерком от двете страни отделяше посетителя от затворника.

Ярдли седна на стоманения стол, а Гледхил застана зад нея и се взря към камерата:

— Изключи я, Томи.

Червената светлина на камерата угасна.

— Остани колкото искаш, миличка.

— Благодаря, Софи.

Гледхил кимна и излезе от стаята. Металната врата от другата страна на стъклената преграда забръмча и се отвори, в стаята влезе бившият съпруг на Ярдли.

14.

Кабинетът на Болдуин беше малък и тесен. Той седеше зад бюрото си, съблякъл сакото, навил ръкавите на ризата и разхлабил вратовръзката. Малкият настолен вентилатор вееше топъл въздух в лицето му, а по врата му се стичаше пот и мокреше ризата. Той провери температурата — четиресет и три градуса.

На бюрото пред него имаше отворено шишенце хидрокодон и Болдуин глътна две хапчета. Преброи таблетките, бяха останали само десетина, скоро щеше да има нужда от още. Хапчетата бяха в шкафчето му за лекарства още от операцията на коляното миналата година. Започна да ги взима отново преди три седмици, като си каза, че това е само за да отпусне мускулните спазми, които получава в гърба. Но имаше и нещо друго — всепоглъщащото напрежение, което усещаше, откакто издирва Хенри Лукадо с прякора Касапина от Белтуей.

Повечето жертви на Касапина бяха удушени, но на някои гърлото им беше прерязано от ухо до ухо, също като на Обри Олсън. От целия случай в паметта му се запечата образът на младо момиче с прерязано гърло, чийто труп лежеше край пътя, а майка ѝ истерично се бореше с роднините, за да стигне до дъщеря си. Беше се насъбрала тълпа и когато пристигна на мястото, Болдуин видя море от мобилни телефони, които снимаха сцената, сякаш са станали свидетели на някакъв ефектен акробатичен номер от карнавал… Той се притесни, че не може да си спомни името на момичето.

Ортис влезе в кабинета точно когато Болдуин прибираше шишенцето с хапчетата в чекмеджето.

— Хей, научих някои странни неща.

— Какви?

— Казах на детектив Марш от полицията на Сейнт Джордж да ни се обади, ако някой съобщи за преследване и дебнене или подозрителни хора в района. Той изпрати няколко неща тази сутрин. Първо, някакъв човек казал, че дошъл служител на фирмата за аларми и проверил всички врати и прозорци, но когато се обадил във фирмата, отговорили, че алармата му е в ред и че не са изпращали никого.

— Хм, къде е станало това?

— Гарднър авеню, в Сейнт Джордж. Но ми се струва странно убиецът да нанесе удар в същия град. Първо беше в северен Лас Вегас, а после в Сейнт Джордж, затова сега трябва да е някъде другаде, нали? Той се опитва да замеси куп различни агенции, надявайки се, че не работим съвместно.

— Вярно е, но такива хора бързо се вманиачават, ако някоя съпружеска двойка е привлякла окото му, може и да рискува. Друго?

— Една жена казала, че видяла човек да стои пред къщата ѝ посред нощ и да гледа през прозореца, а едно семейство съобщило, че някой се приближил до външната им врата и се опитал да влезе, но избягал, когато бащата излязъл от друга стая и го видял.

— Нищо от това не изглежда сериозно, но нямам какво да правя до края на деня. Да вървим.

* * *

Болдуин спря колата пред фамилния дом на семейство Майлс. Кварталът беше богаташки, като тези на Дийн и Олсън. Големи къщи с няколко прозореца отпред и втори етаж — с изглед към долината.

Той почука, отвори му чернокоса жена, слаба и в добра физическа форма.

— Здравейте, тук ли е Джей?

— Да. Може ли да попитам за какво става въпрос?

— Аз съм агент Кейсън Болдуин от Федералното бюро за разследване. Проучваме сигнал, който той е подал преди една седмица в местната полиция.

— А, да, почакайте, в момента обядваме.

Жената влезе в къщата и след малко се появи мъж с анцуг. Още дъвчеше. Погледна първо Болдуин и после Ортис.

— Здравейте, момчета.

— Джей Майлс?

— Да — отговори мъжът и протегна ръка. Болдуин и Ортис се ръкуваха и Джей попита: — Намерихте ли го, момчета? Онзи тип, който оглеждаше вратите и прозорците ми?

— Не — отвърна Болдуин, — искаме да ви зададем няколко въпроса, ако е удобно.

Майлс излезе навън и затвори вратата зад себе си.

— Е, казвайте.