Сребърният каньон

Мълвейни беше страхотен работар, който не познаваше умората. Всеки от двама ни от време на време обикаляше периметъра на участъка да огледа околността, въпреки че фундаментът на къщата беше на почти същата височина като тази на участъка.

Привечер възседнал един сив кон обиколих внимателно цялата околност. Открих следи, които беше възможно да принадлежат на коня на Морган Парк, защото бяха оставени от много едър кон, който би носил такъв човек като Парк. Огледах ги добре, защото исках да съм сигурен, че ще ги разпозная, ако ми се случеше да попадна отново на тях. В ума ми започваше да се оформя един план.

Въпросът имаше четири страни в хатън Поинт. Джим Пайндър и неговото имение, Макларън и Бокс М, аз самият с Ту-Бар, и Морган Парк.

Пайндър разбираше единствено само от грубата сила. Макларън видеше ли че няма никакъв шанс за победа, щеше да се отдръпне. Но това, което истински ме тревожеше, беше Морган Парк.

Нямаше да е лошо да се поразровя малко из миналото му.

На времето бях познавал един майор Лио Д’Арси във Форт Кончо, Тексас. Един схватлив и интелигентен офицер с богат опит. Името не беше съвсем необичайно, но той беше от Върджиния, почти бях сигурен в това. Не можеше да е брат на този младеж, освен ако не беше много по-възрастен брат. Най-вероятно да се окажеше баща или чичо. А можеше и изобщо да не е роднина, но това все пак беше някаква вероятност, а и аз все пак трябваше да почна отнякъде.

Накосихме сено за конете които се налагаше да държим в корала, и докато луната се издигне в небето вече лениво дъвчехме вечерята си.

— Утре отивам в Силвър Рийф, Мълвейни. Имам да изпратя две съобщения.

— Гледай да не си строшиш краката от бързане. Ще се оправя и сам тук.

Той хвърли един поглед към обляния от лунна светлина Уош.

— Тук е много хубаво. Ще се радвам да остана.

— Защо да не останеш? Ще имам нужда от помощта ти.

Разказах му за среднощното посещение на Морган Парк и ясно видях, че това не му хареса. Налагаше се да бъдем по-предпазливи.

Дълго време останах буден завит в одеялата си, като гледах звездите. Огънят догаряше… някъде койот виеше към луната, а отдругаде призивно се обади яребица.

Мълвейни се завъртя и промърмори нещо насън. Нищо не се помръдваше на западния хоризонт.

Пред погледа ми отново изплува лицето на Морган Парк, четвъртито, животинско, и красиво. Това беше едно силно и волево лице, но какво се криеше зад него? Какво представляваше този човек? Кой беше в действителност той? Откъде беше дошъл? Каква му беше целта тук?

И какво беше станало с Арнолд Д’Арси?

Койотът отново зави протяжно в далечината… от въглените бавно се процеждаше тънка струйка дим и клепачите ми бавно натежаха…

Глава единадесета

Описвайки широка дъга заобиколих Хатън Поинт и поех направо през обсипаната от голи и напукани скали земя, където маршрутът ми щеше да пресече пътя за Силвър Рийф. Не можах да зърна никакъв човек докато яздех натам.

Денят беше много горещ и застинал. Напукани скални зъбери и гребени се подаваха над повърхността на пустинята, а в цепнатините и ерозиралите им повърхности се беше събрал вятърът беше навял бял пясък. Прашно дяволче танцуваше пред мен и аз пришпорих коня виждайки вече покривите на града пред мен да придобиват форми.

Не се чуваше нищо освен чаткането на подковите на коня ми по сбития и спечен утъпкан път докато го спусках по последния склон делящ ни от Силвър Рийф.

Градът се беше проточил хаотично около главната улица. Навсякъде се виждаха обичайните гранични салони, магазини, църкви и домове. Знакът на Елк Хорн улови вниманието ми и аз свърнах коня в сянката пред салона и слязох от него.

— Уиски?

Кимнах и барманът мЕ обслужи. Беше плешив мъж с тесни очи.

— как са нещата в мините?

— Горе-долу. Но вие не сте миньор. — Той обходи с поглед дрехите ми на кравар и аз разбрах, че беше видял двата револвера при влизането ми.

— Това е спокоен град. Насам рядко заобикалят наемни стрелци. Мястото им е на изток.

— Хатън Поинт ли имаш предвид?

— Аха. Чувам че и двете — и Бокс М и имението на Пайндър — наемат стрелци.

— Ще пийнеш ли едно за моя сметка?

— Не пия. По цял ден гледам как го правят и това ми стига.

Уискито имаше добър вкус и си поръчах още едно. Втората чаша си я повъртях из пръстите, като изкопчвах време и информация. В салона беше хладно а и аз не бързах особено. Изпращането на съобщенията щеше да ми отнеме не повече от няколко минути. А междувременно не беше зле да си отдъхна.

— Двама души от Хатън се отбиха тук преди два дни. Единият беше доста едър.

Мислено застинах в очакване. Усетих какво се готви.

— Най-едрият мъж когото някога съм виждал.

Морган Парк в Силвър Рийф…

— Не каза ли нещо за това какво става в Хатън Поинт?

— На мен нищо не ми е казал. Момъкът, който беше с него, питаше за момчетата на Слейд. Те и двамата са стрелци.

— Значи очаквай пукотевици.

Глътнах остатъка от питието и отказах следващото когато ми подаде бутилката.

— И аз не съм пияч. От време на време обръщам по чашка като се отбивам в града.