Състояние на страх

• Сегашният почти истеричен вой за по-голяма сигурност е в най-добрия случай пилеене на средства и окови за човешкия дух, а в най-лошия — покана към един нов тоталитаризъм. Отчаяно се нуждаем обществеността да бъде образована по въпроса.

• Стигам до извода, че повечето природозащитни „принципи“ (такива като устойчивото развитие и предпазния принцип) на практика съхраняват икономическите предимства на Запада и по този начин създават един модерен империализъм по отношение на развиващия се свят. Това е един добър начин да кажеш: „Ние сме си взели нашето, но не искаме вие да си вземете вашето, защото това ще доведе до голямо замърсяване“.

• „Предпазният принцип“, ако е приложен правилно, забранява предпазния принцип. Той е вътрешно противоречив. Следователно за предпазния принцип не може да се говори твърде критично.

• Вярвам, че хората са добронамерени. Но изпитвам дълбок респект към разяждащото влияние на предразсъдъците, към системното изкривяване на мисълта, към силата на рационализирането, към дегизировките на личния интерес и към неизбежността на случайните последствия.

• Изпитвам по-голямо уважение към хора, които могат да променят убежденията си, след като са получили нова информация, отколкото към онези, които се придържат сляпо към нещата, в които вярват вече от трийсет години. Светът се променя. Идеолозите — не.

• През приблизително трийсет и петте години съществуване на природозащитното движение като такова, науката преживя истинска революция. Тази революция ни даде ново разбиране за нелинейната динамика, сложните системи, теорията на хаоса, теорията на катастрофите. Тя промени начина, по който мислим за еволюцията и екологията. И въпреки това тези вече зрели теории още не са си пробили път в мисленето на екоактивистите, които незнайно защо са пуснали корени в идеята и реториката на седемдесетте години на миналия век.

• Нямаме и най-смътна представа как да запазим онова, което наричаме „дива природа“, и ще е по-добре да проучим този въпрос на терен. Не виждам доказателства да провеждаме такива изследвания по един скромен, разумен и систематичен начин. Затова и не вярвам да постигнем успех в управлението на дивата природа и през двайсет и първи век. За това обвинявам природозащитните организации точно толкова, колкото строителните предприемачи и собствениците на мини. Резултатите са същите — и от алчността, и от незнанието.

• Имаме нужда от ново екологично движение, с нови цели и нови организации. Имаме нужда от повече хора, които да работят на терен, в действителна природна среда, и по-малко хора пред компютърните екрани. Имаме нужда от повече учени и от много по-малко адвокати.

• Безумно е да смятаме, че можем да контролираме една толкова сложна система като околната среда чрез съдебни процеси. Можем да променяме състоянието й само временно — обикновено като предотвратим нещо, — като нито можем да предскажем, нито да контролираме крайните резултати от временната промяна.

• Нищо не е толкова обречено на политизиране като околната среда, която всички ние делим, и с нищо не се злоупотребява толкова много чрез лоялността ни към дадена политическа партия. Именно защото е обща, околната среда не може да бъде управлявана от една-единствена фракция според собствените й икономически или естетически предпочитания. Рано или късно друга фракция ще вземе властта и предишната политика ще бъде сменена със своята противоположност. Стабилното управление на околната среда изисква да признаем, че всички предпочитания имат право на място под слънцето — на сноубордистите и рибарите, на любителите на планинското колоездене и алпинистите, на строителните предприемачи и природозащитниците. Тези предпочитания си противоречат и тяхната несъвместимост не може да се избегне. Само че истинската функция на политиката е да помирява несъвместими цели.

• Отчаяно се нуждаем от необвързан с политиката механизъм за финансиране „на сляпо“ за провеждане на изследвания, които да определят подходящата политика. Учените неизбежно се съобразяват с онзи, който им плаща. Онези, които финансират изследвания — били те фармацевтична компания, правителствена агенция или природозащитна организация — винаги имат предвид определен резултат. Финансирането на научни изследвания почти никога не е свободно от натиск. Учените знаят, че по-нататъшното финансиране зависи от това дали резултатите са по вкуса на спонсорите. Вследствие на това „изследванията“ на природозащитните организации са точно толкова повлияни и подозрителни, колкото и тези, финансирани от индустрията. Правителствените „изследвания“ са повлияни по подобен начин в зависимост от това кой е на власт през съответния период. Никоя фракция не е оставала неизкушена.

• Сигурен съм, че в света има твърде много сигурни неща.