Състояние на страх

В това движение имало неприкрит расизъм, например в текстове като: „Надигащата се цветна вълна срещу бялото световно превъзходство“ от американския автор Лотроп Стодард. По онова време обаче расизмът се смятал за незначителен аспект от усилията за постигане на една благородна цел — подобрението на човешката раса в бъдеще. Именно тази авангардна идея привлякла най-либералните и прогресивни умове на цяло едно поколение. Калифорния била един от двайсет и деветте американски щата, приели закони, позволяващи стерилизацията, но се оказала най-далновидната и ентусиазираната — в Калифорния били стерилизирани повече хора от всяко друго място в Америка.

Евгеничните изследвания били финансирани от фондацията Карнеги, а по-късно и от тази на Рокфелер. Последната била толкова активна, че дори след като центърът на евгеничните усилия се преместил в Германия и се пристъпило към обгазяване на пациенти от психиатричните заведения, фондацията Рокфелер продължила щедро да финансира германските учени. (Макар това да не станало обществено достояние, от фондацията финансирали изследванията и през 1939-а, само месеци преди началото на Втората световна война.)

От двайсетте години на двадесети век американските евгеници завиждали на германските, които им били отнели водещата роля в движението. Германците постигали забележителни успехи. В съвсем обикновени на вид къщи били водени, един по един, „умствено дефектни“ индивиди за интервюта, а след това ги отвеждали в задна стаичка, която в действителност представлявала газова камера. Там те били обгазявани с въглероден окис, а труповете били изгаряни в малки крематориуми в задния двор.

По-късно тази програма била разширена в огромна мрежа концентрационни лагери, разположени близо до железопътни линии, за да се улесни транспортирането и избиването на десет милиона нежелани човешки същества.

След Втората световна война никой вече не бил евгеник и никой не признавал да е бил такъв някога. Биографите на силните и известните съумявали да заобиколят увлечението на своите обекти към тази философия, а понякога въобще не го споменавали. Евгениката спряла да се изучава в колежите, макар някои да твърдят, че идеите й и до днес съществуват в общественото съзнание, макар и под различна форма.

Когато се върнем назад, три неща изпъкват над всичко останало:

Първо

, въпреки създаването на лабораториите „Колд Спринг Харбър“, въпреки усилията на университетите и пледоариите на адвокатите, евгениката не почивала на научна основа. По онова време никой всъщност не знаел какво представляват гените. Движението набрало скорост, защото си служело с неясни термини, които така и не били дефинирани с някаква степен на прецизност. „Слабоумието“ можело да означава всичко — от бедност и неграмотност до епилепсия. Нямало ясни дефиниции за „дегенерат“ и „неспособен“.

Второ

, евгеничното движение всъщност било социална програма, маскирана като научна такава. Негова движеща сила била тревогата заради имиграцията, расизма и нежеланите хора, които се заселват в квартала ти или в страната ти. И неясната терминология помогнала да се скрие какво става в действителност.

Трето

, и най-тревожно, научната общност както в САЩ, така и в Германия, не възроптала. Точно обратното. В Германия учените много бързо взели програмата присърце. Съвременни германски изследователи проучили нацистки документи от трийсетте години. Очаквали да намерят директиви, заставящи учените да извършат изследванията. Но се оказало, че не е имало нужда от директиви. По думите на Уте Дайхман, „Учените, включително и онези, които не били членове на [нацистката] партия, помогнали да се организира финансиране на изследванията им чрез собственото си поведение и прякото сътрудничество с държавата“. Дайхман говори за „активната роля на самите учени по отношение на нацистката политика, свързана с расите… където [изследванията] имали за цел да потвърдят расистката доктрина… няма документи, доказващи външен натиск“. Германските учени адаптирали изследователските си интереси към новата политика. А малцината, които не го направили, изчезнали.

Нека дам и втори пример за политизирана наука — съвсем различен по характер, но показателен за съпътстващите рискове, когато правителствената идеология контролира научната дейност, а медиите безкритично популяризират фалшиви концепции. Трофим Денисович Лисенко бил амбициозен селянин, който, както се твърдяло, „разрешил проблема за наторяване на обработваемата земя без торове и минерали“. През 1928-а той обявил, че е създал процедура, наречена „вернализация“, при която семената се навлажнявали и охлаждали, за да се подобри по-късно реколтата.