Състояние на страх

— Значи можете. Добре. Така — тук ли е нещото, което искахте да ми покажете?

Пръстите помръднаха.

После спряха.

— Приемам го за „да“. Добре. — Евънс отстъпи назад. Чу се слабият звук на приближаваща сирена. Линейката щеше да пристигне след броени минути. — Ще тръгна в една посока, и ако е вярната, мръднете пръсти.

Пръстите се раздвижиха, после спряха, сякаш в знак, че човекът е разбрал.

— Добре — каза Евънс. Обърна се и направи няколко крачки вдясно към кухнята. Погледна назад.

Пръстите не мърдаха.

— Значи не е насам. — Тръгна към телевизора и застана точно пред детектива.

Пръстите не мърдаха.

— Добре тогава. — Евънс се обърна наляво и тръгна към големите прозорци. Пръстите пак не помръднаха. Оставаше само една посока — той мина зад детектива към вратата. Понеже мъжът не го виждаше, Евънс каза: — Сега се отдалечавам от вас и вървя към входната врата…

Пръстите не помръдваха.

— Може би не сте ме разбрали — каза Евънс. — Исках да размърдате пръсти, когато тръгна в правилната посока…

Пръстите помръднаха. Задраскаха по облегалката.

— Да, добре, но коя е посоката? Пробвах и в четирите посоки, но…

На вратата се позвъни. Евънс отвори и двама души с носилка се втурнаха покрай него. Настана хаос, засипаха го с бързи въпроси и за нула време преместиха детектива върху носилката. Полицията пристигна след няма и минута и на свой ред го засипа с въпроси.

Бяха от управлението в Бевърли Хилс и следователно любезни, но и настоятелни. Този човек се беше парализирал в апартамента на Евънс, а Евънс, изглежда, не знаеше нищо по въпроса.

Накрая се появи и един инспектор. Беше с кафяв костюм и се представи като Рон Пери. Даде на Евънс визитка. Евънс на свой ред му даде визитката си. Пери я погледна, после погледна Евънс и каза:

— Не съм ли виждал тази визитка и преди? Изглежда ми позната. А, да, спомням си. В онзи апартамент в Уилшир, при парализираната дама.

— Тя ми е клиент.

— И сега се случва отново, същата парализа — каза Пери. — Странно съвпадение.

— Не знам — каза Евънс. — Не бях тук. Не знам какво е станало.

— Просто разни ваши познати се парализират, така ли?

— Не — каза Евънс. — Казах ви, не знам какво е станало.

— Този мъж също ли ви е клиент?

— Не.

— Тогава кой е?

— Нямам представа.

— Нямате? Как е влязъл тук?

Евънс тъкмо щеше да каже, че специално е оставил вратата отворена, но си даде сметка, че това ще повлече след себе си дълги и трудни обяснения.

— Не знам. Аз, ъъъ… Забравил съм да заключа.

— Винаги трябва да проверявате дали е заключено, господин Евънс.

— Прав сте, разбира се.

— Вратата ви не се ли заключва автоматично при излизане?

— Казах ви, не знам как е влязъл — каза Евънс. Гледаше инспектора право в очите.

Инспекторът също го гледаше.

— Как се сдобихте с тези шевове на главата?

— Паднах.

— Явно лошо сте паднали.

— Да.

Инспекторът бавно кимна.

— Бихте могли да ни спестите доста време, ако ни кажете кой е този човек, господин Евънс. Имате мъж в апартамента си, не знаете кой е той, не знаете как е влязъл. Простете ми, ако имам усещането, че премълчавате нещо.

— И сте прав.

— Добре. — Пери извади бележника си. — Слушам ви.

— Мъжът е частен детектив.

— Това го знам.

— Знаете го? — възкликна Евънс.

— Санитарят е намерил съответния документ в портфейла му. Продължавайте.

— Каза ми, че бил нает от един мой клиент.

— Аха. И кой е този клиент? — Пери пишеше усърдно.

— Това не мога да ви кажа — отговори Евънс.

Пери вдигна очи от бележника си.

— Господин Евънс…

— Съжалявам. Поверително е.

Инспекторът въздъхна.

— Добре, значи този човек е частен детектив, нает от ваш клиент.

— Точно така — каза Евънс. — Свърза се с мен и каза, че искал да ме види, за да ми даде нещо.

— Да ви даде нещо?

— Да.

— Не е искал да го даде на клиента ви?

— Не би могъл.

— Защото?

— Клиентът ми е, ъъъ… не е на разположение.

— Разбирам. И затова се е обърнал към вас.

— Да. Държа се малко параноично и поиска да се срещнем в моя апартамент.

— И вие сте оставили вратата на апартамента си отворена, за да влезе.

— Да.

— Човек, когото виждате за пръв път?

— Да. Знаех, че работи за клиента ми.

— Откъде знаехте?

Евънс поклати глава.

— Поверителна информация.

— Добре. Значи този тип идва в апартамента ви. Вие къде бяхте?

— Бях в офиса си.

Евънс разказа накратко какво е правил през въпросните два часа.

— Видели са ви в офиса ви, предполагам?

— Да.

— Говорихте ли с някого?

— Да.

— С повече от един човек?

— Да.

— Видяхте ли се с хора извън колегите си в правната фирма?

— Спрях да заредя колата.

— Служителят на бензиностанцията ще ви познае ли?

— Да. Наложи се да вляза и да използвам кредитната си карта.

— Коя бензиностанция?

— Шел на Пико.

— Добре. Значи нямало ви е два часа, после се връщате тук и човекът е…

— Както го видяхте. Парализиран.

— И какво се е канел да ви даде?

— Нямам представа.

— Не открихте нищо в апартамента си?

— Не.

— Искате ли да ми кажете нещо друго?

— Не.

Нова дълга въздишка.

— Вижте, господин Евънс. Ако двама от познатите ми внезапно се парализират, определено бих се притеснил. Вие обаче изглеждате забележително спокоен.

— Повярвайте ми, не съм — каза Евънс.

Инспекторът го изгледа намръщено.