Стая

— Явно нещо не е както трябва — казва той на Мам, — така и не си ми позволила да го огледам добре, откакто се роди. Дребният изрод да не е с две глави или нещо?

Защо каза това? Почти искам да провра едната ми глава извън Гардеробчо само за да му покажа.

Мам стои пред дъските, виждам изскочилото на плешките й през тениската.

— Просто е стеснителен.

— Няма причина да е стеснителен пред мен — казва Стария Ник. — Никога не съм му посягал.

Че защо посягал би на мен?

— Купих му и хубав джип, нали? Познавам момчетата, та нали и аз съм бил. Ехооо, Джак…

Каза името ми.

— Ела да си вземеш близалката.

Близалка!

— Хайде просто да си лягаме. — Гласът на Мам е странен.

Стария Ник издава нещо като смях.

— Знам от какво имаш нужда, госпожичке.

Какво има нужда Мам? Нещо в списъка ли?

— Хайде — повтаря тя.

— Майка ти не те ли е научила на обноски?

Лампа изгасва.

Ама Мам няма майка.

Креватчо е шумно, това е, защото той ляга.

Покривам глава с Одеялчо и запушвам уши, за да не чувам. Не искам да броя скърцането, но го правя.

* * *

Будя се и съм още в Гардеробчо, и е напълно тъмно.

Чудя се дали Стария Ник е още тук. А близалката?

Правилото е: стоя в Гардеробчо, докато Мам не дойде.

Чудя се какъв цвят е близалката. В тъмното цветове има ли?

Опитвам се пак да изключа, но съм включен.

Мога да покажа глава само колкото да…

Побутвам вратите, много бавно и тихо. Чувам само жуженето на Хладилник. Изправям се, правя една крачка, две крачки, три. Настъпвам нещо остро

ауууууууууууу

. Вдигам го, обувка е, гигантска обувка. Поглеждам Креватчо, ето го, Стария Ник, лицето му е от камък според мен. Протягам пръст не да докосна, само почти.

Очите му светват бели. Отскачам назад, изпускам обувката. Мисля, че може да се разкрещи, но той се е ухилил с големи бели зъби и казва:

— Здравей, синко.

Не знам това какво…

Тогава Мам вика по-силно от всякога, дори от Викане:

— Махни се, махни се от него! — Тичам обратно в Гардеробчо, удрям си главата,

охххххх

, тя продължава да пищи: — Махни се от него!

— Млъквай — казва Стария Ник, — млъквай. — Нарича я с някакви думи, които не чувам от писъците. После гласът й става неясен. — Стига си вдигала шум!

Мам казва ммммммммм вместо думи. Аз си държа главата, където я ударих, обвивам я с двете ми ръце.

— Съвсем си откачила, знаеш ли?

— Мога да мълча — казва тя, почти шепне, чувам, че гласът й е дрезгав. — Знаеш колко тиха мога да бъда, стига да не го закачаш. Това е единственото, което съм те молила.

Стария Ник изпръхтява.

— Всеки път, като отворя вратата, молиш за нещо.

— Всичко е за Джак.

— Да, бе, не забравяй откъде го имаш.

Слушам много усилено, но Мам нищо не казва.

Звуци. Той се облича? Обувките, мисля, че си завързова обувките.

Не заспивам, като си тръгва. Включен съм цяла нощ в Гардеробчо. Чакам сто часа, но Мам не идва.

* * *

Гледам нагоре към Покрив, когато изведнъж той се вдига и небето се втурва вътре, и ракетите, и кравите, и дърветата ми падат върху главата…

Не, в Креватчо съм, Прозорче започва да пропуска светлина, сигурно е сутрин.

— Лош сън — казва Мам и ме гали по бузата.

Бозвам, но не много, вкусната лява.

После си спомням, извъртам се в Креватчо да проверя за нови белези по нея, но не виждам никакви.

— Съжалявам, че излязох от Гардеробчо през нощта.

— Знам.

Това същото като прощаването ли е? Спомням си още.

— Какво е „малък изрод“?

— О, Джак.

— Защо той каза нещо не е наред с мен?

Мам простенва.

— Нищо ти няма, целият си си наред. — Целува ме по носа.

— Ама защо го каза?

— Просто се опитва да ме подлуди.

— Защо се опи…?

— Нали знаеш ти как обичаш да играеш с карти и балони, и такива работи? Е, той обича да си играе с главата ми — потупва я тя.

Аз не знам как се играе с глави.

— А „съкратен“ нещо с крака ли е?

— Не, означава, че си е загубил работата.

Мислех, че само предмети могат да се губят, както едната от нашите шест карфици. Явно Навън всичко е различно.

— Защо каза „не забравяй откъде си ме имаш“?

— Ох, дай ми минутка почивка, а?

Броя на без глас, едно хипопотамче две хипопотамче, през всичките шейсет секунди въпросите се блъскат напред-назад в главата ми.

Мам сипва чаша мляко за нея си, за мен не сипва. Поглежда в Хладилник, не свети, това е странно. Затваря пак вратата.

Минутата изтече.

— Той защо каза „не забравяй откъде си ме имаш“? Не е ли от Рая?

Мам щрака Лампа, но тя също не се събужда.

— Имаше предвид на кого принадлежиш.

— На теб принадлежа.

Усмихва ми се леко.

— На Лампа крушката ли е свършила?

— Не мисля, че е това. — Потреперва и отива да погледне Термостатко.

— Защо той каза да не забравяш?

— Ами всъщност той е разбрал съвсем погрешно, мисли си, че принадлежиш на него.

Ха!

— Той е глупендер.

Мам се взира в Термостатко.

— Токов удар.

— Какво е това?

— Точно в момента в нищо не тече ток.

Много странен ден е това.