Стая

Аз изпявам „Деветдесет и девет бутилки на стената“ чак до седемдесет.

Мам допира ръце до уши и казва:

— Моля, може ли останалите утре. Дотогава токът сигурно ще си е дошъл.

— Добреее — казвам аз.

— А и да не е, той не може да спре слънцето.

Стария Ник?

— Защо да спира слънцето?

— Казах, че не може. — Мам ме прегръща силно и казва:

Извинявай.

— Защо извиняваш?

Тя изпухтява.

— Защото аз съм виновна, аз го ядосах. — Гледам й лицето, но почти не го виждам. — Не понася, като започна да пищя, от години не съм го правила. Иска да ни накаже.

Гърдите ми тупкат силно.

— Как ще ни накаже?

— А, не, той вече ни наказва. Като е спрял тока.

— А, това не е проблем.

— Какво искаш да кажеш? — смее се Мам. — Измръзнали сме, ядем лигави зеленчуци…

— Е, да, но аз мислех, че ще накаже и нас. — Опитвам се да си представя. — Например, ако имаше две Стаи, да сложи мен в едната, а теб в другата.

— Джак, ти си прекрасен.

— Защо съм прекрасен?

— Не знам — казва Мам, — просто такъв се пръкна.

Притискаме се още по-силно в Креватчо.

— Не ми харесва да е тъмно — казвам й.

— Е, вече е време за сън, така или иначе ще е тъмно.

— Сигурно.

— Ние си се познаваме и без да се гледаме, нали?

— Аха.

— Лека нощ, да спиш в кош и далеч от мечки, дори от буболечки.

— Не трябва да ходя в Гардеробчо?

— Тази нощ не — казва Мам.

* * *

Будим се и въздухът е повече треперещ. Часовник показва 07:09, той има батерия, това е неговият си малък скрит ток вътре.

Мам само се прозява, защото е била будна през нощта.

Мен ме боли коремът, тя казва, че сигурно е заради суровите зеленчуци. Искам безболяващо от шишето, тя ми дава само половинка. Чакам ли чакам, но коремът ми не се променя.

Прозорче става по-светло.

— Радвам се, че не дойде снощи — казвам на Мам. — Обзалагам се, че повече няма да се върне, така ще е суперяко.

— Джак — малко се намръщва тя, — помисли си.

— Мисля.

— Така де, какво ще стане? Откъде идва храната ни?

Това го знам:

— От бебето Исус в полята в Навън.

— Не, кой ни я носи? О!

Мам става, казва, че това, че крановете още работят, е добър знак.

— Можеше да ни спре и водата, но не го е направил.

Не знам това за какво е знак.

Има геврек за закуска, но е студен и лепкав.

— Какво ще стане, ако не пусне тока? — питам аз.

— Сигурна съм, че ще го пусне. Може би по-късно днес.

Пробвам копчетата на Телевизор понякога. Само тъпа сива кутия, виждам си лицето, но не добре колкото в Огледалчо.

Правим всичкото Физическо, за което се сетим, за да се загреем. Карате и Остров, и Саймън казва, и Трамплин. Подскок, дето трябва да подскачаме от една коркова плочка на друга, без да пристъпваме линиите или да падаме. Мам избира Сляпа баба, връзва камуфлажните ми панталони около очите си. Аз се скривам в Подкреватчо до Яйчена змия, без да дишам дори, сплескан като страница в книга, и на нея й отиват сто часа да ме намери. Следващо избирам Катерене, Мам ми държи ръцете, а аз вървя по краката й, докато стъпалата ми са по-високо от главата, после се люлея с главата надолу, мозъкът ми идва на лицето и ме кара да се смея. Превъртам се и пак съм на правилното горе. Искам още много пъти повече, но болната й китка я боли.

После сме уморени.

Правим си мобилен телефон от дълъг спагет, също и конци, вързани с разни залепени неща, малки рисунки на мен, целия оранжев, и Мам, цялата зелена, и навито фолио, и топки тоалетна хартия. Мам закачва най-горния конец на Покрив с последното кабърче от Комплект, а спагетът се люлее с всичките малки неща, дето се развяват от него, когато стоим отдолу и духаме силно.

Гладен съм и Мам казва, че може да изям последната ябълка.

Ами ако Стария Ник не донесе повече ябълки?

— Той защо още ни наказва? — питам аз.

Мам криви уста.

— Мисли си, че сме неща, които му принадлежат, защото Стая му принадлежи.

— Как така?

— Ами той я е направил.

Странно, мислех, че Стая просто си е Стая.

— Не е ли Господ направил всичко?

Мам не казва нищо една минута, а после ме потърква по врата.

— Хубавите неща — със сигурност.

Играем на Ноев ковчег върху Маса, всички неща, като Гребенчо и Малка чинийка, и Шпатула, и книгите, и Джип, трябва да се наредят и да влязат в Кашон бързо-бързо, преди гигантския потоп. Мам всъщност не участва вече, отпуснала е лице в шепи, все едно й тежи.

Аз хрупам ябълката.

— Зъбите ти ли болят?

Тя ме поглежда през пръсти, очите й са по-огромни.

— Кои?

Мам става толкова рязко, че почти се изплашвам. Сяда на Люлящ и протяга ръце.

— Ела тук. Искам да ти разкажа приказка.

— Нова ли?

— Аха.

— Отлично.

Чака, докато се наместя в ръцете й. Огризвам втората страна на ябълката, за да трае повече.

— Нали знаеш, че Алиса не е била винаги в страната на чудесата?

Това е номер, знам отговора.

— Аха, отива в къщата на Белия заек и става толкова голяма, че трябва да си извади ръцете през прозореца, а стъпалата през комина и изритва Гущера Бил

дууф

, тази част е смешна.

— Не, преди това. Нали помниш, че си лежеше на тревата?

— После паднала в дупката четири хиляди мили, но не се наранила.

— Ами аз съм като Алиса — казва Мам.

— Да, бе — смея се аз. — Тя е малко момиче с огромна глава, по-голяма дори от на Дора.

Мам хапе устна, има нещо тъмно.