Стая

— Като вълк ли?

— Не, от смях. Боях се, че ще ме нарани, но тогава му се стори просто смешно.

Зъбите ми са стиснати здраво.

— Преди по-често се смееше — продължава Мам.

Стария Ник е смрадлив крадлив зомби обирджия.

— Може да му вдигнем бунт — предлагам аз. — Аз ще го натроша на парчета с моя гигантски мегатронен трансформобластер.

Тя ме целува отстрани до окото.

— С насилие не става. Опитах веднъж, около година и половина, след като ме доведе тук.

Това е най-изумително.

— Ти си наранявалова Стария Ник?

— Ами това, което направих, беше да сваля капака от тоалетната, взела бях и гладкия нож и една вечер малко преди девет се залепих до стената до вратата…

Объркан съм.

— Тоалетна си няма капак.

— Преди си имаше, върху чинията. Беше най-тежкото нещо в Стая.

— Креватчо е супертежко.

— Да, но няма как да го вдигна, нали? Така че, когато го чух да влиза…

— 

Бип-бип?

— Точно така. Стоварих капака върху главата му.

Лапнал съм палец и дъвча ли дъвча.

— Но не го направих достатъчно силно, капакът падна на пода и се строши на две, а той… Стария Ник… успя да затвори вратата.

Усещам странен вкус.

Гласът на Мам все още хълца.

— Знаех, че единственият ми шанс е да го накарам да ми даде кода. Така че притиснах ножа в гърлото му, ето така. — Забива нокът под брадата ми. Не ми харесва. — Казах: „Дай ми кода“.

— Даде ли го?

Тя изпухтява.

— Каза някакви числа и аз отидох да ги натисна.

— Кои числа?

— Не мисля, че бяха истинските. Той скочи и ми изви китката, и ми взе ножа.

— Болната ти китка?

— Е, преди това не беше болна. Не плачи — шепти Мам в косата ми, — това беше отдавна.

Опитвам се да говоря, но не излиза.

— Така че, Джак, не трябва да се опитваме да го нападаме. Когато се върна на следващата вечер, каза, първо, никога и нищо няма да го накара да ми каже кода. И, второ, ако още веднъж му погодя такъв номер, ще си отиде и аз ще гладувам все повече и повече, докато умра.

Май свърши.

Коремът ми къркори наистина силно и аз се сещам, сещам се защо Мам ми разказва ужасната приказка. Казва ми, че ние ще…

После премигвам и закривам очи, всичко е ослепително, защото Лампа отново се е светнала.

Умиране

Съвсем е топло. Мам вече е станала. На Маса има нова кутия овесени ядки и четири банана, ура. Стария Ник явно е идвал през нощта. Скачам от Креватчо. Има и макарони, също и хотдог, и мандарини, и…

Мам не яде нищо, стои пред Скринчо и гледа Цвете. Три листа са паднали. Мам докосва стъблото на Цвете и…

— Не!

— Вече беше умряло.

— Ти го счупи.

Мам поклаща глава.

— Ако беше живо, щеше да се огъне, Джак. Мисля, че е от студа, накрал е Цвете да се втвърди отвътре.

Опитвам се да наглася стъблото обратно.

— Трябва му малко тиксо. — Спомням си, че не ни е останало. Мам сложи последното парче на Космически кораб, глупава Мам. Тичам да издърпам Кашон от Подкреватчо, намирам Космически кораб и откъсвам парчетата тиксо.

Мам само гледа.

Натискам тиксото върху Цвете, но се хлъзга и то става на парчета.

— Много съжалявам.

— Направи го живо отново — казвам на Мам.

— Ще ми се да можех.

Изчаква да спра да плача, избърсва ми очите. Вече ми е прекалено горещо, свалям допълнителните дрехи.

— Май е най-добре да го сложим в боклука — казва Мам.

— Не, в Тоалетна.

— Така може да запушим тръбите.

— Можем да го натрошим на малки парченца…

Целувам няколко листенца на Цвете и пускам казанчето, после още няколко и пак го пускам, после парченцата от стъблото.

— Сбогом, Цвете — прошепвам. Може би в морето ще си се залепи обратно и ще израсте високо до Рая.

Небето е истинско, току-що си спомних. Всичко е истинско Навън, всичко, което има, защото видях самолета в синьото между облаците. Аз и Мам не можем да отидем там, защото нямаме тайния код, но то пак си е истинско.

Преди не знаех да се ядосвам, че не можем да отворим Врата, главата ми беше прекалено малка, за да побере Навън. Когато бях малко дете, мислех като малко дете, но сега съм на пет и знам всичко.

Къпем се веднага след закуска, от водата се вдига пара, ммм. Напълваме Вана до толкова високо, че почти прави потоп. Мам ляга по гръб и почти заспива, аз я събуждам, за да й измия косата, а тя измива моята. Перем също, ама на чаршафите има дълги косми и трябва да ги махнем, та правим състезание да видим кой ще събере най-много по най-побързо.

Анимационните вече са свършили, децата боядисват яйца за Палавото зайче. Поглеждам всяко едно дете и си казвам в главата: „Ти си истинско“.

— Великденското зайче, а не Палавото зайче — казва Мам. — Двамата с Пол… когато бяхме деца, Великденското зайче ни донасяше шоколадови яйца през нощта и ги криеше из целия заден двор, под храстите и по дупки в дърветата, дори на хамака.

— То вземаше ли ти зъба?

— Не, всичко беше безплатно. — Лицето й е празно.

Не мисля, че Великденското зайче знае къде е Стая, а пък ние така или иначе нямаме храсти и дървета, те са зад Врата.

Днес е доста щастлив ден заради топлото и храната, но Мам не е щастлива. Може би й липсва Пол.

Аз избирам Физическо — Катерене, където вървим ръка за ръка по Писта и казваме на глас какво виждаме.

— Виж, Мам, водопад.

След малко казвам:

— Виж, едно гну.

— Иха.

— Твой ред.