Стая

— Трябва да измислим хитър номер — казвам аз.

— Като например?

— Като може би когато си била студентка и той те е измамил в камиона си с кучето си, дето не е било истинско куче.

Мам издиша шумно.

— Знам, че се опитваш да помогнеш, но май е време да помълчиш за малко, за да мога да мисля по-сериозно?

Ама ние мислехме, мислехме сериозно заедно. Ставам и отивам да изям банана с голямото кафяво на него, кафявото е най-сладко.

— Джак! — Очите на Мам са огрооомни и тя говори супербързо. — Онова, което каза за кучето… всъщност идеята е гениална. Ами ако се престорим, че си болен?

Объркан съм, после схващам:

— Като кучето, което не е било?

— Именно. Когато влезе… мога да му кажа, че си много болен.

— Какъв болен?

— Да речем много, много тежка настинка — казва Мам. — Опитай се да кашляш силно.

Аз кашлям и кашлям, а тя слуша.

— Хмм.

Май не ме бива много в това. Кашлям повече, имам чувството, че гърлото ми ще се скъса.

Мам поклаща глава.

— Зарежи кашлицата.

— Мога и още по-много…

— Страхотно се справяш, но пак звучи като преструвка.

Изкашлям най-голямата и най-много ужасна кашлица в живота.

— Не знам — казва Мам, — може кашлицата да е прекалено трудна за преструване. Както и да е… — Плесва се по челото. — Много съм тъпа.

— Не си. — Разтривам, където се удари.

— Трябва да е нещо, което си прихванал от Стария Ник, нали се сещаш? Той е единственият, който внася микроби, а е нямал настинка. Не, трябва ни… нещо в храната? — Тя поглежда съсредоточено бананите и чете: — „Е. Коли“? От това може ли да имаш треска?

Мам не трябва да ме пита неща, тя трябва да знае.

— Много тежка треска, така че да не можеш да говориш и да се будиш нормално…

— Защо да не мога говоря?

— Ако не говориш, ще ти е по-лесно да се преструваш. Точно така — казва Мам със светнали очи, — ще му обясня: „Трябва да закараш Джак в болницата с пикапа си, та да могат докторите да му дадат точното лекарство“.

— Аз да се возя в кафявия пикап?

Мам кима.

— До болницата.

Не мога да повярвам. Но тогава се сещам за Медицинската планета.

— Не искам да ме разрязват?

— О, докторите няма да ти направят нищо, защото всъщност нищо няма да ти има, нали не си забравил? — Гали ме по рамото. — Това е само номер за нашето Голямо измъкване. Стария Ник ще те занесе в болницата, а веднага щом видиш лекар… или сестра, или въобще някого… ще извикаш: „Помощ!“.

— Може ти да го извикаш.

Мисля, че Мам не ме чу. После казва:

— Аз няма да съм в болницата.

— Къде ще си?

— Тук, в Стая.

Аз имам по-добра идея:

— Може и ти да се престориш на болна както онзи път, когато имахме разстроено едновременно, така той ще ни закара и двамовете с пикапа.

Мам дъвче устна.

— Няма да се върже. Знам, че ще ти е много странно да отидеш сам, но аз ще ти говоря в главата непрекъснато, обещавам. Нали помниш как, когато падаше надолу, надолу, надолу, Алиса говореше на своята котка Дайна през цялото време?

Мам няма да ми е наистина в главата. Коремът ме заболява само като си помисля.

— Този план не ми харесва.

— Джак…

— Идеята не е добра.

— Всъщност…

— Няма да ходя в Навън без теб.

— Джак…

— Няма начин, човече, няма начин, човече, няма начин, човече.

— Добре, успокой се. Остави.

— Наистина ли?

— Ами да, няма смисъл да опитваме, ако не си готов.

Въпреки това звучи раздразнена.

Днес е април, така че мога да надуя един балон. Останали са три: червен, жълт и друг жълт. Избирам жълт, за да остане по един червен и един жълт за другия месец. Надувам го и го пускам да фучи из Стая много пъти, харесва ми плюещият звук. Трудно е да реша кога да оплета възела, защото след това балонът вече няма да фучи, само бавничко ще си лети. Ама ако искам да играя Балонен тенис, трябва да го оплета. Затова го оставям да плювофучи много и го надувам още три пъти, после оплитам възела, само че с пръста ми в него, без да искам. Когато е оплетен правилно, аз и Мам играем Балонен тенис, аз печеля пет пъти от седем.

— Искаш ли да бозкаш? — пита ме тя.

— Лявата, моля — казвам и се покатервам на Креватчо.

Няма много, но е вкусно.

Май подремвам малко, но тогава Мам заговаря в ухото ми:

— Помниш ли как избягаха през тъмния тунел от надпетите. Един по един.

— Аха.

— Така ще го направим и ние, когато си готов.

— Какъв тунел? — оглеждам се аз.

— Както с тунела, не през истински тунел. Казвам, че затворниците трябваше да са много смели и да тръгват един по един.

Поклащам глава.

— Това е единственият възможен план. — Очите на Мам са прекалено лъскави. — Ти си моят смел принц ДжакърДжак. Така че ти ще отидеш в болницата първи, а после ще се върнеш с полицията…

— Ще ме арестуват ли?

— Не, не, ще ти помогнат. Ще ги доведеш тук, за да спасят мен, и пак ще сме заедно завинаги.

— Аз не мога да спасявам, аз съм само на пет.

— Но пък имаш необикновени способности — казва ми Мам. — Само ти можеш да се справиш. Ще го направиш ли?

Не знам какво да кажа, ама тя чака и чака.

— Добре.

— Това „да“ ли е?

— Да.

Тя ми дава огромна целувка.

Ставаме от Креватчо и хапваме по една кутия мандарини всеки.

Нашият план има проблемни части, Мам не спира да мисли за тях и да казва: „О, не“, а после все измисля начин.