Читаем Стъкленият меч полностью

Стъкленият меч

СТЪКЛЕНИЯТ МЕЧ

ПЪРВА ГЛАВА

Трепвам. Парцалът, който тя ми дава, е чист, но въпреки това има мирис на кръв. Не би трябвало да ме е грижа. Целите ми дрехи вече са в кръв. Червената е моя, разбира се. Сребърната принадлежи на мнозина други: Еванджелин, Птолемей, лорда нимфа, всички онези, които се опитаха да ме убият на арената. Предполагам, че част от нея е и на Кал. Той кървеше обилно на пясъка, посечен и насинен от нашите кандидат-екзекутори. Сега седи срещу мен, забил поглед в краката си и оставил раните си да започнат бавния процес на естественото заздравяване. Хвърлям поглед към едно от множеството порязвания по ръцете си, вероятно от Еванджелин. Все още прясно и достатъчно дълбоко да остави белег. Част от мен изпитва наслада от мисълта. Тази назъбена дълбока рана няма да бъде заличена като с магия от студените ръце на лечител. С Кал вече не сме в Сребърния свят с някого, който просто да премахне заслужените ни белези. Спасихме се. Или поне аз се спасих. Веригите на Кал неумолимо напомнят за пленничеството му.

Фарли ме побутва по ръката, докосването й е изненадващо внимателно.

- Скрий си лицето, Мълниеносно момиче. Те търсят точно това.

Като никога се подчинявам. Другите следват примера ми, закриват устите и носовете си с парчета червен плат. Кал е последният, който не е покрил лицето си, но не задълго. Не се съпротивлява на Фарли, когато тя връзва маската му, прави го да изглежда като един от нас. Де да беше.

Електрическо жужене подпалва кръвта ми и ми напомня за пулсиращия, пронизително скърцащ Подземен влак. Той ни носи неумолимо напред към град, който някога е бил убежище. Влакът препуска, прелита с писък по прастарите релси като Сребърен суифт, който тича по открит терен. Вслушвам се в стържещия метал, чувствам го дълбоко в костите си, където се настанява студена тъпа болка. Яростта ми, силата ми на арената ми се струват като далечни спомени, оставящи след себе си единствено болка и страх. Трудно ми е да си представя какво ли си мисли Кал. Той загуби всичко, всичко, което някога му е било скъпо. Баща, брат, кралство. Нямам понятие как успява да се владее, неподвижен е, ако не се брои люшкането на влака.

Не е нужно никой да ми казва защо сме се разбързали. Фарли и нейните гвардейци, изопнати като жица, са достатъчно обяснение за мен. Все още бягаме.

Мейвън дойде от тази посока преди и ще го направи отново. Този път - с яростта на войниците си, майка си и новата си корона. Вчера той беше принц; днес е крал. Мислех, че е мой приятел, мой годеник, сега знам по-добре.

Някога му се доверявах. Сега осъзнавам, че трябва да го мразя, да се боя от него. Той помогна баща му да бъде убит заради короната и обвини брат си за престъплението. Знае, че радиацията около разрушения град е лъжа, номер, и знае къде води влакът. Убежището, което Фарли е построила, вече не е безопасно, не и за нас. Не и за теб.

Като нищо може вече да влизаме с пълна скорост в капан.

Някой ме обгръща здраво с ръка, почувствал безпокойството ми. Шейд. Все още не мога да

повярвам, че брат ми е тук, жив и най-странното от всичко - същият като мен. Червен и Сребърен - и по-силен и от едните, и от другите.

- Няма да им позволя да те заловят отново - промърморва той толкова ниско, че едва го чувам. Предполагам, че верността към когото и да било освен Алената гвардия, дори към близките, не се допуска. - Обещавам ти.

Присъствието му е успокояващо, притегля ме назад във времето. Отвъд вземането му в армията, до една дъждовна пролет, когато още можехме да се преструваме, че сме деца. Не съществуваше нищо освен калта, селото и глупавия ни навик да пренебрегваме бъдещето. Сега бъдещето е всичко, за което мисля, докато се питам по какъв ли тъмен път са ни повели постъпките ми.

- Какво ще правим сега? - отправям въпроса към Фарли, но очите ми намират Килорн. Той стои до рамото й, предан пазител със стисната челюст и окървавени превръзки. Само като си помисля, че не толкова отдавна беше чирак на рибар. Подобно на Шейд, изглежда неуместно като призрак от някакво време преди всичко това.

- Винаги има място, където да избягаме - отвръща Фарли, съсредоточена повече върху Кал, отколкото върху каквото и да е друго.

Очаква той да се бори, да се съпротивлява, но Кал не прави нито едно от двете.

- Дръж я - казва Фарли, обръщайки се отново към Шейд след един дълъг миг. Брат ми кимва и усещам тежестта на дланта му върху рамото си. - Не можем да я загубим.

Перейти на страницу: