Стъкленият меч

Долавям със сетивата си как влакът забавя ход, преди да го почувствам. Електричеството отслабва, когато плавно влизаме в подземната гара. Не знам какво може да намерим в небесата над нас - бяла мъгла или въздушни джетове с оранжеви криле. Другите, изглежда, нямат нищо против, излизат от Подземния влак много решително. В мълчанието си въоръжените и маскирани членове на Гвардията изглеждат като истински войници, но аз знам по-добре. Не могат да се мерят с онова, което идва.

- Подготви се - гласът на Кал изсъсква в ухото ми и ме кара да потръпна. Напомня ми за отдавна минали дни, за танци на лунна светлина. - Не забравяй колко си силна.

Килорн си проправя път с рамо до мен и ни разделя, преди да успея да кажа на Кал, че силата и способността ми са единственото, в което съм сигурна сега. Електричеството във вените ми може да е единственото нещо, в което имам доверие на този свят.

Искам да вярвам в Алената гвардия и със сигурност - в Шейд и Килорн, но няма да си позволя, не и след кашата, в която ни вкараха моето доверие, моята слепота спрямо Мейвън. А за Кал не може и дума да става. Той е пленник, Сребърен, врагът, който би ни предал, ако можеше - ако имаше друго място, където да избяга.

Но въпреки това по някакъв начин нещо ме тегли обратно към него. Спомням си затрупаното с проблеми момче, което ми даде сребърна монета, когато бях нищожество. С този едничък жест той промени бъдещето ми и разруши своето.

И между нас има съюз - неловък, изкован в кръв и предателство. Ние сме свързани, ние сме обединени - срещу Мейвън; срещу всички, които ни измамиха; срещу света, който всеки момент ще се разкъса сам.

Очаква ни тишина. Сива, влажна мъгла виси над руините на Нарси и кара небето да се свежда толкова ниско, че мога да го докосна. Студено е, с есенен мраз - сезонът на промяна и смърт. Все още нищо не кръжи из небето, няма джетове, които да посипят разруха върху един вече разрушен град. Фарли задава рязко темпо, повежда ни от релсите към широкия, изоставен булевард. Останките приличат на зеещ каньон, по-сиви и разбити, отколкото си спомням.

Потегляме с маршова стъпка на изток по улицата към забуления в мъгла крайморски квартал. Високите, полусрутени постройки се привеждат над нас, прозорците им, подобни на очи, ни наблюдават, докато минаваме. В черупките на опустошените сгради и сенчести арки може да ни дебнат Сребърни, готови да избият Алената гвардия. Мейвън може да ме принуди да гледам, докато поваля бунтовниците един по един. Няма да ми предостави лукса на чиста, бърза смърт. Или по-лошо, помислям си. Изобщо няма да ми позволи да умра.

Мисълта смразява кръвта ми като докосване на Сребърен замразител. Колкото и много да ме е лъгал Мейвън, все пак познавам една малка частица от сърцето му Спомням си как ме сграбчи през решетките на килия, вкопчи се в мен с треперещи пръсти. И си спомням името, което носи; името, което ми напомня, че в него все още бие сърце. Името му беше Томас и го гледах как умира. Не е могъл да спаси онова момче. Но може да спаси мен по свой собствен извратен начин.

Не. Никога няма да му доставя удовлетворението от такова нещо. По-скоро ще умра.

Но колкото и да се опитвам, не мога да забравя сянката, за каквато го смятах, изгубения и забравен принц. Иска ми се онзи човек да беше истински. Иска ми се да съществуваше някъде другаде освен в спомените ми.

Руините на Нарси отекват странно, по-тихи, отколкото би трябвало да са. Сепнато осъзнавам защо. Бежанците са изчезнали. Жената, която метеше планини от пепел, децата, криещи се в канавките, сенките на моите Червени братя и сестри - всички те са избягали. Не е останал никой освен нас.

-    Мисли си каквото искаш за Фарли, но знай, че не е глупава - казва Шейд, отговаря на въпроса ми, преди да успея да попитам. - Даде заповедта за евакуиране снощи, преди да се измъкне от Арчън. Мислеше, че ти или Мейвън ще проговорите, ако ви подложат на изтезания.

Сгрешила е. Нямаше нужда да изтезават Мейвън. Той даде доброволно информацията и ума си. Отвори ума си за майка си, остави я да рови из всичко, което види там: Подземния влак, тайния град, списъка. Сега всичко е на нейно разположение точно както той винаги е бил.

Колоната от войници на Алената гвардия се простира зад нас, неорганизирана сбирщина от въоръжени мъже и жени. Килорн марширува точно зад мен със стрелкащи се очи, а Фарли е начело. Двама снажни войници държат Кал точно зад нея, стискат напрегнато ръцете му. С червените си шалове изглеждат като създания, които могат да ти докарат кошмари. Но вече сме толкова малко, може би трийсет, всичките - леко ранени. Толкова малко оцеляха.

-    Не сме достатъчно, за да поддържаме този бунт, дори и да се измъкнем отново -прошепвам на брат си. Ниско надвисналата мъгла заглушава гласа ми, но той все пак ме чува. Ъгълчето на устата му потрепва, иска му се да се усмихне.

-    Това не е твоя грижа.