Морис Льоблан

Тайнственото око

ГЛАВА I

КАПАНЪТ

Лодките, закотвени в пристана, се люлееха между сенките на дърветата, провесени над водата. Отсреща, въпреки късната есен, Анжиенското казино блестеше с безбройните си огньове. Тук-там по брега се мяркаха осветени прозорци. Няколко звезди надничаха между облаците. Лек ветрец браздеше водите на езерото.

Арсен Люпен напусна беседката, където бе изпушил цигарата си, доближи пристана и тихо извика:

— Гроняр? Льобалу? Тук ли сте?… От лодките се прокраднаха две сенки.

— Да, шефе…

— Бъдете готови, чувам шума на колата, с която идват Жилбер и Вошери.

Арсен Люпен прекоси градината, заобиколи скелето на една строяща се къща и предпазливо отвори вратата, която водеше към улица Сентюр. Той не се беше излъгал: ярка светлина се появи от завоя. Голямата лъскава лимузина със смъкнат гюрук спря и от нея слязоха двама мъже с вдигнати яки на връхните си палта.

Жилбер и Вошери!

Жилбер изглеждаше двадесет-двадесет и две годишен младеж с приятно лице и силна снага. Походката му бе гъвкава и решителна. Вошери бе по-нисък от спътника си, с посивели коси и болезнено бледо лице, което личеше дори в тъмнината.

— Е? — попита Люпен. — Видяхте ли депутата?

— Да, шефе — отговори Жилбер. — Замина с влака, който тръгва в седем и четиридесет за Париж.

— Струва ми се, че можем да действуваме.

— Да, вила Мария-Тереза е изцяло на наше разположение!

Като се обърна към шофьора, който седеше в колата, Люпен каза:

— Не стой повече тук, може да привлечем вниманието. Върни се точно в девет и половина, за да имаме време да натоварим, ако, разбира се, експедицията не се провали…

— Защо мислите, че може да стане така? — попита Жилбер.

Автомобилът пое и Люпен заедно с другарите си се върна на брега на езерото.

— Защо ли? Защото не аз подготвих цялата работа. В такива случаи бих могъл да разчитам на пълен успех само донякъде…

— Ами! Шефе, три години работя с вас, започвам да си разбирам от работата…

— Започваш, момчето ми — каза Люпен. — Започваш. Ето защо се страхувам и от провал… Хайде, сядай в лодката. А ти, Вошери, седни в другата. Добре… Сега гребете колкото се може по-тихо, деца!

Гроняр и Льобалу загребаха към отсрещния бряг, наляво от Анжиенското казино.

Разминаха се с лодка, в която седяха прегърнати мъж и жена. Лодката се носеше по течението. После срещнаха друга. В нея с цяло гърло пееха няколко души. Това бе всичко.

Люпен се наведе и зашептя:

— Кажи, Жилбер, твоя ли е идеята за цялата работа. Или на Вошери?

— За бога, не знам… Ние вече няколко седмици говорим за това.

— Не вярвам на Вошери, той има мръсен характер. Не зная, но ми се струва, че трябва да си разчистя сметките с него.

— О, шефе!

— Да, да! Той е опасен смелчага… Без да се смята това, че на съвестта си носи навярно и някое друго убийство.

Арсен Люпен мълча няколко секунди, после каза:

— Уверен ли си, че си видял депутата Добрек?

— Със собствените си очи!

— И знаеш, че той има среща в Париж?

— Той отиде на театър.

— Добре, да допуснем. Но ако слугите му са останали във вилата в Анжиен…

— Готвачката е уволнена. Що се отнася до лакея Леонард, довереното лице на депутата Добрек, той чака господаря си в Париж, а оттам те не могат да се върнат по-рано от един часа през нощта. Но…

— Но?…

— Трябва да се имат предвид някои неща: случаен каприз на депутата Добрек, да речем, промяна на настроението, неочакваното му връщане. Всичко трябва да се извърши най-много за час.

— Кога събра цялата информация?

— Сутринта. Ние с Вошери веднага решихме, че е настъпил благоприятен момент. Избрах за сборен пункт къщата, която е все още в строеж, защото нощем тя не се пази от никого. Предупредих двама от нашите да приготвят лодките и ви телефонирах. Това е цялата работа.

— Ключовете в теб ли са?

— От входа, да.

— Това ли е вилата? Онази, дето се вижда там долу, сред парка?

— Това. Вила Мария — Тереза. Цяла седмица двете съседни вили са празни. Ще смогнем да изнесем всичко, което си заслужава. Кълна ви се, шефе, тази работа си струва труда…

Люпен измърмори:

— Прекалено спокойно изглежда като преживяване. Не виждам никакво приключение, никакво удоволствие…

Спряха лодката в заливче, от брега на което нагоре се изкачваха каменни стъпала. Люпен съобрази, че пренасянето на мебелите по стълбите няма да представлява проблем. Но, стреснат от нещо, изведнъж той каза:

— Във вилата има хора. Вижте, там свети!

— Това е петромаксова лампа, шефе, светлината не мига…

Гроняр остана настрани от лодката. Льобалу, вторият гребец, се запъти към оградата, която водеше към улица Сентюр, а Люпен и останалите се отправиха по посока на входа и изчезнаха в тъмнината.

Пръв по стъпалата на къщата се качи Жилбер. Той впипом пъхна ключа в бравата. Вратата тихо изскърца. Достъпът в дома беше свободен.

Във вестибюла наистина гореше петромаксова лампа.

— Видяхте ли, шефе — каза самодоволно Жилбер, той беше познал.

— Да, да — продума Люпен, — но струва ми се, че светлината, която аз забелязах, не идваше оттук.

— Че откъде?

— За бога, не знам… Това ли е салонът?

— Защо? — запита Жилбер.