Тайнственото око

— Какво ви е, Люпен?

— На мен ли? Нищо.

— Не, вие криете нещо… Ето, че се усмихвате… Скривалището на Добрек ли, неговото стъклено око ли ви кара да се усмихвате тъй?

— Бога ми, не.

— В такъв случай?

— Казвам ви, няма ми нищо. Ей така, просто един спомен…

— Приятен?

— Да… да… прекрасен. Това беше през нощта край остров Ре, в рибарската лодка, с която подготвихме бягството на Жилбер… Ние двамата бяхме сами на кърмата на лодката… Помня… Аз заговорих… Казах й всичко, което криех в сърцето си. Беше така тихо…

— И?

— Кълна ви се, жената, която притисках към гърдите си… О, дълго време, секунди… Все едно! Кълна се в Господа, беше не само признателна майка, не само нежна приятелка, но развълнувана и страстна жена…

Люпен добави с усмивка:

— Която на другия ден бягаше, за да не ме срещне никога повече.