Тактика на грешките

Във въздуха положението беше подобно. Дорсайски самолети патрулираха над и около града за да предотвратя влизането и излизането на транспортни средства от градовете-държави. Но освен това нямаше въздушни сблъсъци. Както при повечето вътрешноколониални въоръжени конфликти, въздушните боеве се избягваха благодарение на някакво мълчаливо споразумение, подобно на това, с което беше забранено използването на отровни газове по време на Втората световна война на Земята. Предмет на въоръжените битки между технологично бедните общества, каквито бяха младите колонии, беше не толкова унищожаването на производствения капацитет на врага, а отнемането му. Човек не унищожаваше с бомби това, което искаше да притежава. А щом като заводите и оборудването бяха ценни за цивилизацията, то хората, които притежаваха умението да работят с тях бяха почти толкова ценни.

Затова бомбардирането, а също и безразборното използване на тежки оръжия в заселени места се избягваше, и тъй като въздушните средства бяха почти толкова скъпи, колкото и междузвездните кораби, всякаква друга тяхна употреба, освен като транспортни средства се избягваше.

В края на трите седмици, обаче, на Клетус като че ли му омръзна съществуващото положени и издаде нареждания, които буквално накараха канцлера Ад Рейс да дотича в кабината му, запретнал полите на наметката си, за да не пречат на движението на краката му.

— Вие оттегляте половината от своите части и ги изпращате към града Армой и летището му! — обвини го той, връхлитайки в кабинета на Клетус.

Клетус повдигна глава от бюрото, върху което работеше. — А, значи сте чули за това? — попита той.

— Дали съм чул! — Рейс се приближи до бюрото и така се наведе, че носът му почти се допря до този на Клетус. — Аз ги видях! Всичките цивилни камиони, които поискахте преди, сега са тръгнали към Армой! Само не ми казвайте, че са тръгнали към друго място!

— Точно за там са тръгнали — съгласи се Клетус. — А останалата част от нас ще ги последва през следващите двадесет и четири часа. Няма никакъв смисъл да продължаваме тази обсада повече. Смятам да я вдигна и да превзема летището на Армой.

— Да вдигнете обсадата?… Що за фокус е това? Ако градовете-държави са ви платили да ни предадете, едва ли бихте избрали нещо по-подходящо… — Той спря внезапно, потръпвайки малко от неочаквания звук на собствените му думи. Клетус се беше изправил на крака зад бюрото.

— Надявам се, че не съм чул правилно, канцлер — очите на Клетус и гласът му бяха изцяло променени. — Нима обвинявате дорсайците в безчестие?

— Не… т.е., аз не исках да кажа… — Рейс заекна.

— Съветвам ви да сте по-внимателен с това, което искате да кажете. Дорсайците не развалят договори и не допускат подобни разговори. А сега, за последен път, нека ви припомня, че аз съм този, който командва тази кампания. Може би ще бъде по-добре, ако сега се върнете в квартирата си.

— Да, аз… — Рейс се измъкна.

Точно преди зазоряване на другата сутрин, останалата част дорсайците, обсадили Спейнвил, се качи на транспортните средства заедно с цялото си въоръжение. Само въздушните им сили останаха над града, за да предотвратят всякакви подкрепления по въздуха.

Зората огря празните окопи и захвърлените от войниците бруствери, но едва към обед тишината и явната изоставеност накара няколко патрула от Спейнвил да излязат на разузнаване. След като разучиха бившите позиции на дорсайците и се убедиха, че са напуснати, те определиха посоката на тяхното оттегляне по следите в почвата и тревата и бързешком се върнаха да докладват на генерал Лу Мей.

Лу Мей, събуден с тези новини от тежък сън, след една късна вечеря предишния ден, започна да ругае, по начин излязъл от мода още преди четиридесет години.

— Пипнахме го! — избухна възрастният мъж, изтъркулвайки се от легло и нахлузвайки дрехите си с максимална бързина. — Не издържа чакането и сега сам си надяна примката!

— Сър? — опита се да възрази полковникът, който беше донесъл новините. — Защо да си е надянал примката? Не разбирам…

— Това е защото вие, деца, не знаете нищо за това как се води истинска война! — изрева Лу Мей, нахлузвайки панталоните си. — Греъм се е насочил към Армой, идиот такъв!

— Да, сър — каза полковникът. — Но аз все още не виждам…

— Той се е примирил с факта, че няма шансове да превземе този град тук! — сряза го Лу Мей. — Затова е решил да се оттегли и вместо това да превземе Армой. По този начин може да твърди, че е направил възможно най-доброто и поне е завзел за Брета летището, което им беше съперник! С наличието на това летище те могат да преговарят за коридора към морето! Не ти ли е ясно? Греъм, най-после е разбрал, че е сключил лош договор. Иска да се измъкне при каквито и да са условия — но не може да си тръгне без да предложи нещо на Брета. И това ще бъде Армой и неговото летище!

— Да, сър — призна честно полковникът. — Всичко това ми е ясно. Но това, което не разбирам е защо смятате, че си е окачил сам примката. След като може да предложи на Брета в замяна Армой и летището му…