Танц с дракони

„Какво ли си мисли?“ След като Хиздар беше дал командването на Бронзовите зверове на братовчед си Маргаз зо Лорак, Скааз бе назначен за Управител на Реката, отговарящ за всички салове, изкопи и напоителни канали по Скаазадан на петдесет левги, но Бръснатото теме беше отказал този древен и почетен пост, както го нарече Хиздар, и бе предпочел да се оттегли в скромната пирамида на Кандак. „Без кралицата, която да го защити, поема огромен риск, като идва тук.“ А ако видеха сир Баристан да говори с него, подозрението можеше да падне и върху рицаря.

Никак не му харесваше това. Миришеше на коварство, на шепнене, лъжи и заговорничене в тъмното, на всички неща, които се беше надявал, че е оставил зад гърба си с Паяка, лорд Кутрето и други от техния сой. Баристан Селми не си падаше по четенето, но често бе отварял Бялата книга, където бяха записани делата на предшествениците му. Някои бяха герои, други слабаци, негодници или страхливци. Повечето бяха просто хора — по-бързи и по-силни от повечето, по-опитни с меч и щит, но все така жертви на гордост, амбиция, страст, любов, гняв, ревност, алчност за злато, жажда за власт и всички други слабости, засягащи по-низшите смъртни. Най-добрите от тях надделяваха слабостите си, изпълняваха дълга си и умираха с меч в ръка. Най-лошите…

Най-лошите бяха тези, които играеха играта на тронове.

— Можеш ли да намериш този бухал отново? — попита той.

— Тази може да се опита, сир.

— Кажи му, че ще говоря с… с нашия приятел… след стъмване, до конюшните. — Главните врати на пирамидата се затваряха и залостваха по заник-слънце. — Внимавай да е същият бухал. — Нямаше да е добре неподходящ Бронзов звяр да чуе за това.

— Тази разбира. — Мисандей се обърна уж да си тръгне, но спря и каза: — Говори се, че юнкайците са обкръжили града отвсякъде със скорпиони, за да хвърлят железни стрели в небето, ако Дрогон се върне.

Сир Баристан също го беше чул.

— Не е толкова просто да убиеш дракон в небето. Във Вестерос много са се опитвали да свалят Егон и сестрите му. Никой не е успял.

Мисандей кимна. Трудно беше да се разбере дали се е успокоила.

— Мислите ли, че ще я намерят, сир? Степите са толкова големи, а драконите не оставят диря в небето.

— Аго и Ракаро са кръв от нейната кръв… а кой познава Дотракското море по-добре от дотраките? — Стисна я за рамото. — Ще я намерят, ако може да бъде намерена. — „Ако още е жива.“ Имаше други халове, които кръстосваха тревите, конни господари с халазари, чиито ездачи наброяваха десетки хиляди. Но нямаше нужда момичето да чува това. — Ти я обичаш много, знам. Кълна се, ще я опазя.

Думите му сякаш утешиха момичето. „Но думите са вятър — помисли сир Баристан. — Как мога да защитя кралицата, след като не съм с нея?“

Баристан Селми беше познавал много крале. Беше се родил при неспокойното управление на Егон Невероятния, обичан от простолюдието, и бе получил рицарството си от неговите ръце. Синът на Егон Джеерис го беше удостоил с белия плащ, когато беше на трийсет и две, след като уби Мелис Чудовищния през войната на Кралете на деветте петака. В същото наметало беше стоял до Железния трон, когато лудостта погълна сина на Джеерис Ерис. „Стоях, виждах и чувах, а не направих нищо.“

Но не. Това не беше справедливо. Беше изпълнил дълга си. В някои нощи сир Баристан се питаше дали не е изпълнил дълга си прекалено добре. Беше дал клетвите си пред очите на богове и хора, не можеше да тръгне против тях… но спазването на тези клетви беше станало трудно през последните години от управлението на крал Ерис. Беше видял неща, за които го болеше да си спомня, и неведнъж се беше питал колко от тази кръв е оцапала и неговите ръце. Ако не бе отишъл в Дъскъндейл да избави Ерис от тъмниците на лорд Дарклин, кралят като нищо можеше да умре там, когато Тирион Ланистър опустоши града. Тогава принц Регар щеше да се възкачи на Железния трон и може би щеше да изцери кралството. Дъскъндейл беше най-добрият му час като рицар на Кралската гвардия, но споменът още горчеше на езика му.

Провалите му го измъчваха нощем. „Джеерис, Ерис, Робърт. Трима мъртви крале. Регар, от когото щеше да излезе по-добър крал от всеки от тях. Принцеса Елия и децата ѝ, Егон още бебе, Ренис с котенцето ѝ.“ И сега Денерис, неговата малка кралица. „Не е мъртва. Няма да го повярвам.“

Следобедът не му донесе много отдих от терзанията му. Прекара го в залата за упражнения на третия етаж на пирамидата в работа с момчетата, учеше ги на умения с меч и щит, с кон и пика… и на рицарство, на правилата, които правят един рицар нещо повече от борец в бойните ями. На Денерис щяха да ѝ трябват защитници на нейната възраст, след като той си отидеше, и сир Баристан беше решен да ѝ ги даде.