Танц с дракони

— Сладкарят на Хиздар. Името му няма да ти говори нищо. Човекът е само маша. Синовете на Харпията взеха дъщеря му и се заклеха, че ще я върнат невредима, когато кралицата умре. Белвас и драконът спасиха Денерис. Никой не спаси момичето. Върнаха я на баща ѝ посред нощ, на девет къса. По един за всяка година, която е живяла.

— Защо? — Заглождиха го съмнения. — Синовете спряха убийствата си. Мирът на Хиздар…

— … е заблуда. Не в началото, не. Юнкайците се страхуваха от кралицата ни, от Неопетнените ѝ, от драконите ѝ. Тази земя е познавала дракони преди. Юрказ зо Юнзак е чел историите, знаеше. Хиздар също. Защо не мир? Денерис го искаше, разбираха го. Искаше го твърде много. Трябваше да тръгне към Ащапор. — Скааз пристъпи към него. — Това беше преди. Ямата промени всичко. Денерис я няма, Юрказ е мъртъв. Вместо един стар лъв — глутница чакали. Кървавата брада… той не обича мира. А има и още нещо. По-лошо. Волантис е пратил флотата си срещу нас.

— Волантис. — Ръката на Селми на дръжката на меча изтръпна. „Сключихме мир с Юнкай. Не с Волантис.“ — Сигурен ли си?

— Да. Мъдрите господари знаят. Приятелите им също. Харпията, Резнак, Хиздар. Кралят ще отвори градските порти за волантинците, щом дойдат. Всички, които освободи Денерис, ще бъдат поробени отново. Дори и някои, които никога не са били роби, ще бъдат оковани. Животът ти може да свърши в бойните ями, старче. Краз ще изяде сърцето ти.

Главата му запулсира.

— Трябва да се каже на Денерис.

— Първо я намери. — Скааз го стисна за ръката под лакътя. Пръстите му бяха като желязо. — Не можем да я чакаме. Говорих със Свободните братя, с Мъжете на Майката и със Здравите щитове. Те не вярват на Лорак. Трябва да прекършим юнкайците. Но ни трябват Неопетнените. Сив червей ще те послуша. Говори с него.

— За какво? — „Говори за измяна. За заговор.“

— Въпрос на живот или смърт. — Очите на Бръснатото теме бяха като черни езера под лъскавата маска на котка. — Трябва да ударим, преди да дойдат волантинците. Разбиваме обсадата, избиваме търговците на роби, обръщаме наемниците им на наша страна. Юнкайците не очакват атака. Имам шпиони в лагерите им. Казват, че от ден на ден болестта става все по-лоша. Дисциплината е загнила. Господарите най-често са пияни, тъпчат се на пирове, говорят си за богатствата, които ще си разделят, щом падне Мийрийн, дърлят се за превъзходство. Кървавата брада и Дрипавия принц не се понасят. Никой не очаква бой. Вярват, че мирът на Хиздар ни е приспал.

— Денерис подписа този мир — каза сир Баристан. — Нямаме право да го нарушим без нейно позволение.

— А ако е мъртва? — попита Скааз. — Тогава какво, сир? Според мен тя би искала да защитим града ѝ. Децата ѝ.

Децата ѝ бяха освободените роби. „Мхиза я нарекоха, всички онези, чиито вериги строши. Майка.“ Бръснатото теме не грешеше. Денерис щеше да иска децата ѝ да бъдат защитени.

— А Хиздар? Той все пак е нейният консорт. Кралят ѝ. Съпругът ѝ.

— Отровителят ѝ.

„Нима?“

— Къде е доказателството ти?

— Короната, която носи, е достатъчно доказателство. Тронът, на който седи. Отвори си очите, старче. Само това искаше той от нея, винаги е искал само това. След като го получи, защо да дели властта?

„Защо, наистина?“ Толкова горещо беше долу в ямата. Още виждаше тръпнещия въздух над червените пясъци, още усещаше мириса на кръвта, пролята от мъжете, загинали за тяхно забавление. И още чуваше гласа на Хиздар, приканващ кралицата да опита от подсладените скакалци. „Много са вкусни… сладки и люти…“ Но самият той така и не си взе… Селми разтри слепоочията си. „Не съм се заклевал на Хиздар зо Лорак. А и да бях, той ме отхвърли също като Джофри.“

— Този… този сладкар. Искам лично да го разпитам. Сам.

— Така ли? — Бръснатото теме скръсти ръце на гърдите си. — Добре. Разпитвай го колкото щеш.

— Ако… ако това, което каже, ме убеди… ако се съюзя с теб в това… ще искам думата ти Хиздар зо Лорак да не пострада, докато… освен ако… не се докаже, че е съучастник в това.

— Защо толкова те интересува Хиздар, старче? Ако той не е Харпията, е първородният ѝ син.

— Знам със сигурност само, че е консортът на кралицата. Искам думата ти за това. Иначе се заклевам, ще ти се противопоставя.

Скааз се усмихна свирепо.

— Думата ми значи. Добре, Хиздар няма да пострада, докато не се докаже вината му. Но сдобием ли се с доказателството, смятам да го убия със собствените си ръце. Искам да му изтръгна червата и да му ги покажа преди да го оставя да умре.

„Не — помисли старият рицар. — Ако Хиздар е замислял смъртта на кралицата ми, аз ще се погрижа за него, но смъртта му ще е бърза и чиста.“ Боговете на Вестерос бяха далече, но сир Баристан Селми замълча и изрече безмълвна молитва към Старицата, да освети пътя му към мъдростта. „Заради децата — каза си. — Заради града. Заради моята кралица.“

— Ще говоря със Сив червей.

Железният ухажор

„Скръб“ се появи сама на разсъмване, черните ѝ платна рязко очертани на утринното зарево.