Танц с дракони

Само сива и черна купчина овъглено дърво бе останала, с няколко въглена мъждукащи в пепелта. „Още има дим, трябва само дърво.“ Стиснал зъби да надмогне студа, Варамир се добра до накършените клони, сбрани от Трън, преди да излезе на лов, и хвърли няколко съчки върху пепелта.

— Хвани се — изграчи. — Разпали се!

Задуха в жарта и зареди безмълвна молитва към безименните богове на дърво, на хълм и поле.

Боговете не отвърнаха. След малко димът също спря да се вдига. Малката колиба започна да изстива. Варамир нямаше кремък, нито прахан, нито огниво. Така и нямаше да успее да накара огъня да се разпали отново, не и сам.

— Трън — извика с хриплив, изтънял от болка глас. — Трън!

Брадичката ѝ беше остра, а носът — сплескан и имаше бенка на едната буза, с четири тъмни косъма, израснали от нея. Грозно лице и сурово, и все пак бе готов толкова много да даде, само да я зърне на прага на колибата. „Трябваше да я взема, преди да тръгне.“ От колко време я нямаше? Два дни? Три? Варамир не беше сигурен. В колибата бе тъмно, а той се беше унасял в сън и пробуждал, без да знае дали навън е ден, или е нощ.

— Почакай — беше му казала. — Ще се върна с храна.

И той като глупак чакаше и сънуваше Хагон, Бъмп и всички грехове, които бе извършил в дългия си живот, но дни и нощи бяха отминали, а Трън не се беше завърнала. „Няма да се върне.“ Варамир се зачуди дали сам не се е издал. Можеше ли да е разбрала какво си мисли само като го е погледнала, или беше бълнувал в трескавия си сън?

„Мерзост“, чу да говори Хагон. Сякаш беше ей тук, в същата тая колиба.

— Тя е просто жена на копието — отвърна му Варамир. — Аз съм велик мъж. Аз съм Варамир, варгът, превъплъщенецът, и не е редно тя да живее, а аз да умра.

Никой не му отвърна. Нямаше кой. Трън си бе отишла. Изоставила го беше и тя, като всички други.

Собствената му майка също го бе изоставила. „Плака за Бъмп, но за мене така и не плака.“ Заранта, когато баща му го измъкна от постелята да го заведе при Хагон, тя дори не го и погледна. Беше врещял и ритал, когато го повлякоха в леса, докато баща му не го зашлеви и не му каза да млъкне.

— Мястото ти е при твоя вид — само това рече, когато го хвърли в нозете на Хагон.

„Не грешеше — помисли Варамир и потръпна. — На много ме научи Хагон, че и отгоре. Научи ме как да ловя дивеч и риба, как да изкормя труп и да обезкостя риба, как да си намирам пътя из леса. И ме научи как да живея като варг, и на тайните на превъплъщенеца, макар дарбата ми да бе по-силна от неговата.“

Години по-късно се бе опитал да намери родителите си, да им каже, че техният Лъмп е станал великият Варамир Шестте кожи, ала и двамата бяха мъртви и изгорени. „Отиде си в дърветата и потоците, в камъните и земята си отиде. На пръст и пепел стана.“ Това каза горската вещица на майка му в деня, в който Бъмп умря. Лъмп1 не искаше да е бучка спечена пръст. Момчето мечтаеше за ден, когато бардове ще пеят за подвизите му и красиви момичета ще го целуват. „Когато порасна, ще стана Кралят отвъд Вала“, беше си обещал Лъмп. Така и не стана, но се бе доближил. Варамир Шестте кожи бе име, вдъхващо страх у хората. В бой яздеше снежнобяла мечка, висока тринайсет стъпки, държеше обвързани към себе си три вълка и една скална котка и седеше от дясната страна на Манс Райдър. „Тъкмо Манс ме доведе тук. Не трябваше да го слушам. Трябваше да се шмугна в мечката си и да го разкъсам на парчета.“

Преди Манс Варамир Шестте кожи бе нещо като господар. Живееше сам в голяма къща от мъх, глина и окастрени дънери, която преди това беше на Хагон, а зверовете му прислужваха. Дузина села му плащаха дан в хляб, сол и сайдер, носеха му плодове и зеленчуци от градините си. Пожелаеше ли жена, пращаше скалната си котка да я издебне и на което и момиче да хвърлеше око, идваше покорно в постелята му. Варамир им даваше семето си, взимаше кичур от косата им, за да ги помни по него, и ги връщаше. От време на време по някой селски герой идваше с копие в ръка да убие човека звяр и да спаси сестра, любима или дъщеря. Тях той убиваше, но жените не нараняваше никога. Някои дори го благословиха с деца. „Дребосъци. Малки, слаби същества като Лъмп и нито едно с дарбата.“

Страхът го вдигна на крака. Зави му се свят. Стиснал хълбока си да запуши капещата от раната кръв, Варамир залитна към прага и дръпна опърпаната кожа. Озова се пред бяла стена. Сняг. Нищо чудно, че беше станало толкова тъмно и запушено вътре. Падналият сняг бе затрупал колибата.

Варамир натисна и снегът поддаде и се разсипа, още мек и мокър.

Нощта беше бяла като смърт. Тънки бледи облаци кръжаха в кротък танц покрай сребристата луна под хладния поглед на хиляди звезди. Видя гърбиците на други колиби под преспите сняг, а зад тях — бледата сянка на язово дърво, бронирано в лед. На юг и на изток хълмовете бяха необятна бяла пустош, по която не се движеше нищо, ако не се броеше навяваният от вятъра сняг.

— Трън — извика немощно Варамир, зачуден колко може да се е отдалечила. — Трън. Къде си?

Някъде отдалече му отвърна вълчи вой.