Танц с дракони

Варамир потръпна. Познаваше този вой толкова добре, колкото майката на Лъмп познаваше някога гласа му. Едноокия. Най-старият от тримата му, най-големият, най-свирепият. Крадливеца беше по-стегнат, по-бърз, по-млад, Хитрата — по-лукава, но и двамата имаха страх от Едноокия. Старият вълк беше неустрашим, неумолим и жесток.

Варамир бе изгубил власт над другите си зверове в агонията на орловата смърт. Скалната му котка побягна в леса, а снежната му мечка обърна ноктите си срещу хората наоколо — разкъса четирима мъже, преди да падне пронизана от копие. Щеше да убие и Варамир, ако я беше доближил. Мечката го мразеше, гневеше се всеки път, когато влезеше в кожата ѝ или се качваше на гърба ѝ.

Вълците му обаче…

„Моите братя. Глутницата ми.“ Не една студена нощ беше спал с вълците си, косматите им тела около него да му пазят топло. „Когато умра, ще пируват с плътта ми и ще оставят само кокали да срещнат пролетното топене.“ Мисълта бе странно утешителна. Вълците често му бяха носили храна, докато скитаха. Изглеждаше съвсем уместно и той да ги нахрани накрая. Като нищо можеше да започне втория си живот, разкъсвайки топлата мъртва плът на собствения си труп.

Псетата бяха най-лесните същества, с които да се обвържеш. Живееха толкова близо до хората, че бяха почти очовечени. Да се пъхнеш в кожата на псе бе като да обуеш стар ботуш, омекнал от носене. Както един ботуш е оформен да побере крак, така едно псе е оформено да приеме нашийник, макар и нашийник невидим за човешко око. Вълците бяха по-трудни. Човек можеше да се сприятели с вълк, дори да прекърши волята на вълк, но никой човек не можеше истински да опитоми вълк.

— Вълците и жените се свързват до живот — казваше Хагон. — Вземеш един и това е венчаване. Вълкът е част от теб от този ден насетне и ти си част от него. И двамата ще се промените.

Други зверове е най-добре да не закачаш, казваше му ловецът. Котките са суетни и жестоки, винаги готови да се обърнат срещу теб. Лосовете и сърните са плячка. Носи ли твърде дълго кожите им, и най-храбрият мъж става страхливец. Мечки, глигани, язовци, невестулки… Такива Хагон не понасяше.

— Някои кожи е най-добре никога да не носиш, момче. Няма да ти хареса това, в което ще се превърнеш. — Птиците бяха най-зле, ако го слушаше човек. — Хората не са създадени да напускат земята. Поживееш ли много дълго в облаците, никога вече няма да ти се доще да се върнеш долу. Дори в собствените си кожи седят отвеяни, зазяпани в проклетото синьо.

Не всички превъплъщенци изпитваха същото обаче. Веднъж, докато бе още на десет, Хагон го беше завел на едно тяхно сборище. Варгите бяха най-многобройните в тази компания, вълчите братя, но за момчето други се оказаха по-странни и по-обаятелни. Борок толкова много приличаше на глигана си, че само бивните му липсваха, Орелл си имаше своя орел, Бриар — нейната скална котка (още като ги видя, на Лъмп му се дощя да си има скална котка), жената коза Гризела…

Обаче никой от тях не бе толкова силен като Варамир Шестте кожи, нито дори като Хагон, висок, мрачен и с корави като камък длани. Ловецът умря разплакан, след като Варамир му взе Сива кожа, пропъди го, за да си присвои звяра. „Няма втори живот за тебе, старче.“ Варамир Три кожи се наричаше тогава. Със Сива кожа станаха четири, макар че старият вълк беше немощен и почти беззъб и скоро последва Хагон в смъртта.

Варамир можеше да вземе всеки звяр, който поиска, да го подчини на волята си и да направи плътта му своя. Псе или вълк, мечка или язовец…

„Трън“, сети се той.

Хагон щеше да го нарече мерзост, най-черния грях от всички, но Хагон беше мъртъв, изяден и изгорен. Манс също щеше да го прокълне, но Манс беше убит или пленен. „Никой изобщо няма да разбере. Ще бъда Трън, жената на копието, а Варамир Шестте кожи ще е мъртъв.“ Дарбата му вероятно щеше да загине с тялото му. Щеше да загуби вълците си и да преживее останалите си дни като мършава покрита с брадавици жена… но щеше да живее. „Ако се върне. Ако още съм достатъчно силен да я взема.“

Причерня му и падна на колене, ръцете му затънаха в снега. Почна да го тъпче в устата си, затърка го по брадата и напуканите си устни, загълта жадно. Водата беше толкова студена, че чак пареше, и той отново осъзна, че изгаря.

Стопеният сняг само усили глада му. За храна копнееше коремът му, не за вода. Снегът бе спрял, но вятърът се усили, изпълни въздуха с кристалчета и запердаши в лицето му. Варамир залиташе из преспите, а раната на хълбока му се отваряше и затваряше. Дъхът му излизаше на раздран бял облак.

Стигна до язовото дърво и намери паднал клон, достатъчно дълъг за патерица. Стисна го и закрета към най-близката колиба. Селяните все трябва да бяха забравили нещо… спаружени ябълки, гранясало сушено месо, каквото и да е, само да го опази жив, докато Трън се върне.

Почти беше стигнал, когато патерицата се прекърши под тежестта му и краката му поддадоха.