Тъгата на сукубата

— Искаш ли да влезеш и да поостанеш? Да се видиш с някого? — Въпреки многото работа, която трябваше да свърша, не ми се искаше да оставя Сет точно сега.

Той поклати глава:

— Съжалявам, но трябва да тръгвам. Имам среща.

— О! — почувствах се като глупачка.

Ясно е, че би могъл да има среща. А и защо не? Едва ли бях единственият му социален контакт, особено пък след сладкодумната ми реч на тема „без срещи“. Беше глупаво от моя страна да отдам такова голямо значение на момента със сладоледа, и то след като би трябвало да съм хлътнала по Роман.

— Добре. Още веднъж ти благодаря за всичко. Ще ти се реванширам някой ден.

Той пренебрежително махна с ръка:

— Няма нищо. Вече го направи, като дойде на тържеството.

— Не съм направила нищо специално — поклатих глава аз.

Сет само се усмихна:

— До скоро.

Излязох от колата и неочаквано пак пъхнах главата си вътре:

— Ей, трябваше да те попитам по-рано. Подписа ли книгата ми? „Договорът Глазгоу“?

— О… не е за вярване, че забравих. Все още е вкъщи. Ще я подпиша и скоро ще ти я донеса. Съжалявам — той изглеждаше искрено разкаян.

— Добре, няма проблеми.

Май трябваше да претършувам жилището му за нея.

Той отново ми каза „довиждане“ и аз влязох в магазина. Ако правилно бях запомнила графика, Пейдж трябваше да отвори, а Дъг — да бъде тук до късно в ролята на управител. Както се очакваше, той седеше на бюрото за информация и наблюдаваше как Тами помага на клиент.

— Здравей — казах, когато се приближих до него. Изпитвах неудобство при спомена за грубите си думи. — Може ли да поговорим за минутка?

— Не.

Охо, бях очаквала, че ще е разстроен… но това?

— Първо трябва да се обадиш на приятеля си.

— Аз… какво?

— Онзи мъж — обясни Дъг, — пластичният хирург, който се мотае с теб и Коди.

— Хю?

— Точно той. Обади се едва ли не стотици пъти, остави и съобщения. Разтревожен е за теб. — Изражението му стана едновременно и нежно, и огорчено, щом видя роклята ми, съчетана с ризата. — Аз също.

Намръщих се, озадачена от настойчивостта на Хю.

— Добре, ще му се обадя още сега. После ще дойдеш ли при мен?

Дъг кимна и аз затършувах за мобилния си телефон, но си спомних, че снощи го счупих. Затова отидох в кабинета си, приседнах на ръба на бюрото и набрах телефона на Хю.

— Ало?

— Хю?

— За Бога, Джорджина, къде беше?

— Аз… никъде…

— Цяла нощ, а и днес, се опитваме да се свържем с теб.

— Не си бях вкъщи — обясних, — а мобилният ми телефон се счупи. Защо? Какво става? Кажи ми, че не се е случило пак.

— Боя се, че се случи. Ново убийство, а не любезен побой. Когато не успяхме да те открием, с вампирите решихме, че е нападнал и теб, макар Джером да ни каза, че усещал, че си добре.

Преглътнах:

— Кого… Кой е този път?

— Седнала ли си?

— Може да се каже.

Стегнах се, готова за всичко. Демон. Имп. Вампир. Сукуба.

— Лусинда.

Примигнах:

— Какво? — Всичките ми теории за отмъстител на злото бяха разбити. — Но това е невъзможно. Тя е… Тя е…

— … ангел — довърши вместо мен Хю.

Глава 16

— Джорджина?

— Тук съм.

— Доста шибана работа, а? Това май слага край на ангелската ти теория.

— Не съм толкова сигурна.

Първоначалното ми чувство на смайване бе отстъпило място на нова теория, която си бе пробивала път в ума ми, откакто бях прочела библейския пасаж в дома на Тери и Андрея. Сега се чудех… чудех се пред какво точно сме изправени, ако изобщо ставаше дума за ангел. Отново си спомних думите от Битие: В ония дни, а също и след това, се намираха исполините на земята… тези бяха ония силни и прочути старовременни мъже…

— Какво каза Джером за това?

— Нищо. Ти какво очакваше?

— Всички останали добре ли са?

— Доколкото зная — да. Какво смяташ да правиш? Надявам се да не е нещо глупаво.

— Трябва да проверя нещо.

— Джорджина… — предупредително започна Хю.

— Да?

— Бъди внимателна. Джером е в ужасно настроение след случилото се.

— Мога да си представя         засмях се язвително.

Настана неловка тишина.

— Какво още имаш да ми кажеш?

Той се поколеба още малко:

— Това… е изненада за теб, нали? Случилото се с Лусинда?

— Разбира се. Защо да не е?

Нова пауза.

— Просто… трябва да признаеш, че е странно. Първо Дуейн…

— Хю!

— И после, имам предвид, когато не успяхме да се свържем с теб…

— Вече ти казах, че мобилният ми телефон се счупи. Не говориш сериозно.

— Не, не. Просто… не знам. Ще поговорим по-късно.

Затворих. Лусинда мъртва? Лусинда, с карираната пола и късо подстриганата коса? Беше невъзможно. Почувствах се ужасно, бях я видяла онзи ден. Аз, разбира се, я бях нарекла лицемерна кучка, но не исках да й се случи точно това. Нито пък бях искала смъртта на Дуейн.