Тъгата на сукубата

И все пак, връзката, която Хю бе очертал, беше странна. По-странна, отколкото исках да призная. Бях се скарала и с Дуейн, и с Лусинда, и скоро след това те бяха мъртви. Но Хю? Как, се вписваше той в това? Някой приятел. Доколкото чух, доста се забавлява докато разказва за преобразяването ти с крила и камшик. Спомних си за подигравката на Лусинда. Аз наистина бях имала спречкване с импа, преди да бъде нападнат. Малко спречкване и малък побой, целящ да го остави жив.

Потръпнах, не бях сигурна какво означава всичко това. Влезе Дъг.

— Наред ли е вече всичко?

— Да, благодаря. — За момент застинах от неудобство, но в крайна сметка чувството на вина се отприщи. — Дъг, аз…

— Забрави, Кинкейд. Няма нищо.

— Не мислех онова, което казах. Бях…

— Разбита. Сломена. Мъртвопияна. Случва се.

— Все пак нямах право. Ти се опитваше да бъдеш мил, а аз се държах като психясала кучка.

— Не беше психясала.

— А кучка?

— Е… — Той потисна усмивката си, като избягваше погледа ми.

— Съжалявам, Дъг. Наистина съжалявам.

— Забрави. Не мога да понеса още от тази сантименталност.

Наведох се, стиснах ръката му и леко положих глава на рамото му.

— Ти си добър човек, Дъг. Наистина добър човек и добър приятел. Съжалявам… съжалявам за много от нещата, които се случиха, или не се случиха, между нас.

— Забрави. Ние сме приятели, Кинкейд. — Настана многозначително мълчание. Явно той все още се чувстваше неудобно от този разговор. — Добре ли завърши вечерта? След шоуто изгубих следите ти, а това облекло въобще не ме успокоява.

— Никога няма да повярваш на кого е тази риза — подхвърлих и подробно му разказах цялата история от това как ми беше станало лошо при Сет до последвалото парти за рождения ден на племенницата, му.

Когато свърших, Дъг истерично се смееше от облекчение.

— Мортенсен е добро момче — каза накрая, все още смеейки се.

— Той каза същото за теб.

Дъг се ухили:

— Знаеш ли, той… О, човече, забравих покрай всички тези телефонни обаждания. — Обърна се към бюрото и започна да рови сред документите и книгите, докато накрая извади малък бял плик. — Има бележка за теб. Пейдж каза, че я намерила снощи. Надявам се новините да са добри.

— Аз също.

Обаче, когато я видях, изпитах съмнения. Взех я внимателно, сякаш можех да си изгоря пръстите на нея. Хартията и калиграфският почерк бяха идентични с тези на предишната. Отворих плика и зачетох:

Интересуваш се от падналите ангели, нали? Е, тази вечер ще има практическа демонстрация. Тя ще ти даде много повече информация, отколкото сегашните ти усилия, и няма да ти се налага да се чукаш с шефа си, за да подпомогнеш събирането й, макар че да те гледам как се правиш на проститутка също си има своите предимства.

Вдигнах очи и срещнах любопитния поглед на Дъг.

— Нищо лошо — тихо му казах, сгънах бележката и я сложих в чантата си. — Стари работи.

Според разказа на Хю Лусинда бе убита снощи. Бележката е била подхвърлена тук преди това, поне според Дъг. Предупреждението бе останало без резултат. Тази личност или не е била наясно с графика ми, или не е искала да предприема нещо предварително. Повече приличаше на тактика за сплашване.

Каквито и да бяха мотивите да ме насочи към случилото се с Лусинда, те не представляваха нищо в сравнение с останалата част от бележката. Мисълта, че някой ме е наблюдавал докато правя секс с Уорън, караше кожата ми да настръхва.

— За какво се замисли? — попита Дъг.

— Вярваш или не, трябва да намеря една книга.

— Тогава си на точното място.

Върнахме се до бюрото за информация, където стоеше Тами. Стана ми много приятно, че Дъг я обучава за този пост. Започнеха ли отпуските, имахме нужда от хора, запознати с всички дейности.

— Практическо упражнение — казах й. — Кажи ми къде да намеря тази книга.

Дадох й заглавието, тя провери в компютъра и смръщи чело.

— Нямаме я, но мога да ти я поръчам.

Ядосах се, внезапно разбрала защо хората се дразнят, когато им казвам това.

— Страхотно — измърморих. — Откъде мога да я набавя още тази вечер?

Ерик вероятно я имаше, но вече сигурно беше затворил.

— Мразя да правя такава препоръка — пошегува се Дъг, — но в някоя библиотека може би я имат.

— Може би — погледнах часовника си, без да съм наясно до колко часа са отворени библиотеките.

— Джорджина? — внимателно започна Тами. — Знам едно място, където я има и все още е отворено.

Изненадано се обърнах към нея:

— Наистина ли? Къде… Не. Не и там.

— Съжалявам — сините й очи ме молеха да й простя за тази вест, — но последния път, когато бях там, имаше на склад три екземпляра. Едва ли са ги продали.

Простенах, разтривайки слепоочията си.

— Не мога да отида там. Дъг, искаш ли да го направиш заради мен?