Тихоокеански водовъртеж

Фактът, че Дюпри не е бил в състояние да командва умствените си способности, е удивителна изповед на човек, чиято репутация беше изградена върху ум, наподобяващ изчислителна машина.

На 14 юни в 20:40 часа ние навлязохме в гъст облак мъгла. Малко след това, докато морското дъно се намираше едва на десет фатома

1

под кила ни, експлозия разкъса носовата ни част и бучащ порой вода нахлу в предния торпеден отсек, заливайки го почти мигновено.

Командирът не разкрива, ако е знаел, дали експлозията е дошла отвътре или отвън корпуса на „Старбък“.

От целия екипаж двайсет и шестима имаха късмета да загинат в порядъка на секунди. Надявахме се, че тримата, намиращи се на командния мостик: лейтенант Картър, матрос Фарис и Метфорд са успели да скочат преди подводницата да потъне. Трагичните събития доказаха противното.

Ако, както посочва Дюпри, „Старбък“ е плавала на повърхността, изглежда странно, че Картър, Фарис и Метфорд не са могли да скочат от мостика и да се гмурнат надолу за по-малко от трийсет секунди. Немислимо е Дюпри да е затворил люковете и да е оставил хората в ръцете на съдбата. Немислимо е също, че не е имало време да бъдат спасени — едва ли „Старбък“ е потънала като камък.

Междувременно ние затворихме херметически всички люкове и вентилационни отвори. След това аз наредих да се изхвърли всичкия баласт и рязко издигане чрез стабилизаторите. Но беше вече късно — шумът от разкъсващ се метал подсказваше, че подводният съд вече пори водата с носа надолу, към морското дъно.

Естествено е да се допусне, че с изпразнени баластни цистерни и с нос, потопен едва на дълбочина четирийсет и осем метра, кърмовата секция на дългия деветдесет и седем метра корпус е могла все още да издържи над повърхността. Но подобно нещо не се е случило.

Сега ние лежим на дъното. Палубата е наклонена под ъгъл осем градуса надясно и два градуса надолу. Освен предния торпеден отсек всички други отсеци са херметично затворени и не дават признаци да са наводнени. Ние до един вече можем да се считаме за мъртви. Наредих на момчетата да се откажат от играта. Моята глупост уби всички нас.

Това е все още най-фантастичната загадка. Като се има предвид, че височината на корпуса от кила до непотопената му част е осем метра, то разстоянието от задния авариен люк до повърхността е било само 40 метра; това предоставя спокойно издигане на човек със самостоятелен дихателен апарат — уред, който всяка подводница носи за всеки член на екипажа. По време на Втората световна война осем мъже от потопената подводница „Танг“ преплуваха петдесет и пет метра до повърхността, разчитайки единствено на белите си дробове.

Последните няколко изречения са още по-озадачаващи. Какво е допринесло за внезапната лудост на Дюпри? Дали е бил съкрушен от стреса, породен от създалата се кошмарна ситуация? По-нататък той отстъпва от реалността.

Храна няма, въздух остава за още няколко часа в най-добрия случай. Питейната вода свърши след третия ден.

Невъзможно! С функциониращ ядрен реактор — а няма причина да се смята обратното — екипажът е могъл да оцелее в продължение на месеци. Агрегатите за дестилиране на питейната вода са могли лесно да предоставят повече от необходимото количество вода, а с няколко предохранителни мерки животоподдържащата система, пречистваща въздуха в подводницата и произвеждаща кислород, е могла да поддържа живота на шейсет и тримата мъже нормално, докато самата тя спре да функционира — нещо, което едва ли се е случило. Единствено храната е могла да представлява проблем. И все пак, тъй като „Старбък“ е била предвидена за далечно плаване, хранителните запаси е трябвало да бъдат достатъчни, ако са били разпределяни правилно, за да стигнат за девет дни. Всичко е зависело от реактора — спре ли той, хората загиват.