Тъмна любов

— Извинете ме, господа. Вечерята ще бъде сервирана след около петнадесет минути.

— Ей, това да не са спаначените палачинки, които толкова много обичам? — попита Блондина и посегна към подноса.

— Да, сър.

— При това съвсем топли.

Другите мъже наобиколиха иконома и изпразниха подноса, използвайки коктейлни салфетки. Като че ли не искаха нищо да падне на пода.

Какво е това, за Бога?

— Мога ли да ви помоля за една услуга? — запита икономът.

Господин Нормален кимна енергично.

— Донеси ни още един поднос от тези и ще убием, когото поискаш.

Да, всъщност този тип все пак не беше съвсем нормален. Изглежда такъв само в сравнение с другите.

Икономът се усмихна, сякаш развълнуван от тези думи.

— Ако ще убивате този човек, ще бъдете ли така любезни да го направите в задния двор?

— Няма проблем — каза господин Нормален и налапа още една палачинка. — По дяволите, Рейдж, прав си. Страхотни са.

33

Рот започна да се отчайва. Не можеше да свести Бет. Кожата й изстиваше с всяка изминала минута. Разтърси я отново.

— Бет! Бет! Чуваш ли ме?

Ръцете й помръднаха, но имаше чувството, че това беше неволен спазъм. Допря ухо до устата й. Все още дишаше, но интервалите между вдишванията бяха обезпокоително дълги, а и силата на издишванията беше обезпокоително слаба.

— По дяволите! — той оголи китката си и се канеше да забие в нея кучешките си зъби, но се сети, че иска да я държи в обятията си, ако е в състояние да пие.

Когато е в състояние да пие.

Свали ножницата си, съблече ризата си и извади кинжала. Напипа вената на шията си, опря върха на ножа си в нея и направи разрез. Кръвта бликна моментално.

Потопи пръст в кръвта и го поднесе към устните й. Пъхна го в устата й, но езикът й не реагира.

— Бет — прошепна той. — Върни се при мен.

Даде й още от кръвта си.

— По дяволите, не умирай! — свещите в стаята лумнаха по-ярко. — Обичам те, по дяволите! Дръж се, дявол да те вземе!

Кожата й започна да посинява. Дори той можеше да го види. Устата му трескаво редеше молитви на древния език. Молитви, които мислеше, че отдавна е забравил. Но тя не помръдваше. Лежеше прекалено тихо. Бет беше поела към Небитието.

Рот изкрещя в пристъп на ярост и грабна тялото й. Започна да я разтърсва, докато косата й цялата се оплете.

— Бет! Няма да те оставя да си отидеш! По-скоро ще те последвам, отколкото да позволя…

От гърдите му се изтръгна стон и той я притисна към себе си. Люлееше студеното й тяло, втренчил невиждащ поглед в черната стена пред него.

Мариса отдели специално внимание на тоалета си. Беше решила да се представи в най-добрия си вид, когато слезе долу за първото хранене през нощта. Огледа дрехите си и се спря на дълга рокля от кремав шифон. Беше я купила предния сезон от колекцията на „Живанши“, но не я беше облякла нито веднъж. Корсажът прилепваше по-плътно към тялото й и беше с по-голямо деколте, отколкото носеше обикновено, но с високата си талия роклята изглеждаше достатъчно скромна.

Среса косата си и я остави да пада свободно върху раменете й. Беше толкова дълга, че стигаше чак до ханша й.

Това й напомни за Рот. Веднъж беше споменал, че косата й е много мека, затова я остави да порасне, предполагайки, че колкото е по-дълга, толкова повече ще му хареса. И толкова повече ще хареса самата нея. Може би трябваше да подстриже русата си, падаща на вълни коса. Да се освободи от нея. Гневът, който беше потиснала, избухна с нова сила.

Внезапно Мариса взе решение. Повече нямаше да таи всичко в себе си. Време беше да започне да споделя.

Но си представи грамадната фигура на Рот. Студеното му, сурово лице. Внушителното му присъствие. Ще може ли наистина да се изправи пред него? Никога няма да разбере, ако не опита. И няма да му позволи да продължи спокойно към бъдещето си — каквото и да бе то — без първо да му каже какво мисли.

Погледна часовника си „Тифани“. Ако не се появи за вечеря и не помогне в клиниката, както обеща, Хавърс щеше да се усъмни. По-добре да почака и да отиде при Рот по-късно вечерта. Усещаше, че е отседнал в дома на Дариъс. Щеше да отиде там.

Готова беше да чака, докато той се прибере вкъщи. За някои неща си струваше да се чака.

— Благодаря, че се съгласихте да се срещнем, сенсей.

— Е, Били, как си? — господин Х. остави настрана менюто, което лениво разглеждаше. — Обаждането ти ме притесни. Освен това те нямаше на занятията.

Ридъл се вмъкна в сепарето. Не изглеждаше много добре. Все още имаше синини под очите, от изтощение кожата на лицето му беше загубила цвета си.

— Някой ме следи, сенсей.

Били скръсти ръце. Последва пауза, като че ли се колебаеше какво точно да каже.

— Да не би това да има нещо общо с носа ти?

— Може би. Не знам.

— Е, радвам се, че се обърна към мене, синко.

Още една пауза.

— Можеш да ми се довериш, Били.

Ридъл задържа дъха си, сякаш му предстоеше скок във вода.

— Баща ми, както обикновено, е във Вашингтон. Затова снощи поканих няколко приятели. Пушихме трева…