Тъмна любов

— Не бива да пушиш трева. Наркотиците няма да ти докарат нищо хубаво.

Били започна да се върти неспокойно на стола, като си играеше с платинения синджир на врата си.

— Знам.

— Продължавай.

— С приятелите ми бяхме до басейна. Един от тях искаше да се чука с приятелката си. Казах им, че могат да използват кабината за преобличане, обаче, когато отишли там, вратата била заключена. Отидох до къщата, за да взема ключа, и на връщане пред мен изведнъж изникна някакъв мъж. Не знам откъде се взе. Беше дяв…, ъъъ, направо грамаден. С дълга черна коса. Облечен в кожени дрехи…

Появи се сервитьорката:

— Какво желаете да…

— По-късно — рязко я отпрати господин Х.

Тя си отиде обидена и той кимна на Били да продължи. Ридъл взе чашата с вода на господин Х. и отпи.

— Във всеки случай здравата ме изплаши. Гледаше ме така, сякаш цял ще ме глътне. После приятелят ми ме извика, защото се чудеше къде се мотая с ключа. Мъжът каза името ми и изчезна, все едно се изпари, тъкмо когато приятелят ми се появи на моравата — Били тръсна глава. — Работата е там, че не знам как се е прехвърлил през оградата. Миналата година баща ми поръча да я издигнат с още два метра, защото получаваше заплахи от терористи или нещо такова. Сега е висока към три метра и половина. Къщата отпред беше заключена и охранителната система беше включена.

Господин Х. погледна към ръцете на Били. Беше ги стиснал здраво.

— Аз… ъъъ, изплашен съм, сенсей.

— Има защо.

Ридъл изглеждаше така, сякаш му се повдигаше, защото страховете му са се потвърдили.

— И така, Били. Искам да знам убивал ли си някога?

Били сви вежди при внезапната смяна на темата.

— Какво имате предвид?

— Нали знаеш. Птичка. Катеричка. Може би котка или куче?

— Не, сенсей.

— Не? — господин Х. погледна Били в очите. — Нямам време да се разправям с лъжци, синко.

Били прочисти гърлото си.

— Да, може би. Когато бях по-малък.

— И какво почувства?

По врата на Били запълзя червенина. Той разпери ръце.

— Nada. Не почувствах нищо.

— Хайде, Били. Довери ми се.

Очите на Били заблестяха.

— Добре де. Май ми хареса.

— Да?

— Дааа — повтори Ридъл провлечено.

— Хубаво — господин Х. вдигна ръка и махна на сервитьорката да дойде. Тя нарочно се забави. — За този човек ще поговорим по-късно. Първо искам да ми разкажеш за баща си.

— За баща ми?

— Готови ли сте вече да поръчате? — попита надменно сервитьорката.

— Какво искаш, Били? Аз черпя.

Ридъл изреди почти половината меню.

Когато останаха отново сами, господин Х. го подкани:

— Разкажи ми за баща ти.

Били сви рамене.

— Ами, рядко го виждам. Но той е… нали знаете… както и да е. Баща. Искам да кажа, на кой му пука какъв е?

— Чуй ме, Били — господин Х. се наведе напред. — Знам, че си бягал от къщи три пъти, преди да навършиш дванадесет години. Знам, че баща ти те е изпратил в интернат още преди майка ги да е изстинала. Също така знам, че когато са те изгонили от „Нортфийлд Маунт Хърмън“, той те е пратил в „Гротън“, а когато са те изхвърлили и оттам, те е записал във военната академия. Струва ми се, че през последните десет години се е опитвал да се отърве от теб.

— Той е много зает.

— А ти си бил трудно дете, нали?

— Може би.

— Прав ли съм, че животът със скъпото ти татенце няма нищо общо с този на нормалните семейства? — господин Х. чакаше отговор. — Кажи ми истината.

— Мразя го — изтърси Били.

— Защо?

Били отново скръсти ръце. В очите му се появи студенина.

— Защо го мразиш, синко?

— Защото е жив.

34

Бет се взираше в безбрежната бяла далечина. Намираше се в някакво сюрреалистично място с размити граници, което създаваше впечатлението, че е безкрайно.

Изплувала от мъглявината, една самотна фигура, осветена отзад, постепенно се приближаваше към нея. Чувстваше, че е мъж и че не представлява опасност за нея. Стори й се, че го познава.

— Татко? — прошепна тя. Не беше сигурна дали има предвид собствения си баща или самия Бог.

Мъжът все още беше доста далече, но вдигна ръка за поздрав, като че ли я беше чул.

Тя пристъпи напред, но внезапно усети в устата си непознат вкус. Докосна устните си с пръсти. Погледна към тях и видя, че са червени.

Мъжът отпусна ръката си. Той като че ли знаеше какво означават червените петна.

Бет внезапно се върна в тялото си. Имаше чувството, че е катапултирала и се е приземила върху чакъл. Всичко я болеше.

Извика. Щом отвори уста, отново усети непознатия вкус и преглътна инстинктивно.

И стана чудо. Кожата й се изпълни с живот, както балонът се пълни с въздух. Сетивата й се възвърнаха.

Слепешката сграбчи нещо твърдо и се вкопчи в източника на този вкус.

Рот усети как Бет подскочи, сякаш през нея мина електрически ток. След това започна нетърпеливо да пие от шията му на големи глътки. Ръцете й стиснаха здраво раменете му, ноктите й се забиха в плътта му.

Рот нададе вик на триумф и се отпусна на леглото, за да може кръвта му да тече по-лесно. Извърна главата си на една страна, разкривайки шията си за устните й. Бет изпълзя върху гърдите му, косата й се разстла върху него. Въодушеви се от влажните звуци при смукането и съзнанието, че й дава живот.