Тринадесетият воин (или Ръкописът на Ибн Фадлан, в който се разказва за неговите преживявания сред нордмените през 922 г. след Христа)

Нордмените вярват, че в древността светът е бил населен от раса с великански ръст, отдавна изчезнала. Без да ги смятат за свои предци, те вярват, че са получили някои от способностите на тези гиганти, но така и не разбрах как точно. Боговете на езическата им вяра също са гиганти и също притежават изключителни способности, но тези, за които говореше Хергер, не бяха богове.

Тази нощ излязохме на скалист бряг, застлан с камъни колкото човешки юмрук, където разположихме лагера си, и Булиуиф и хората му дълго пиха и пяха песни край огъня. Хергер също участваше и нямаше търпение да ми обяснява съдържанието на песните, но въпреки че не знаех за какво пеят, разбрах, че са щастливи. На следния ден щяхме да пристигнем в дома на Булиуиф — земята, наречена Ятлам.

Потеглихме още преди зазоряване и се впуснахме сред бушуващото море и силния вятър; чак костите ме заболяха от студ и усещах тялото си натъртено от каменистия бряг. През цялата сутрин, докато корабът яхаше вълните с издути платна, възбудата на хората растеше, докато накрая заприличаха на малки деца или кресливи жени. Беше странна гледка да се наблюдават тези грамадни, сурови воини да се кикотят и закачат, сякаш са харемът на халифа, и да не намират подобно държане за неподобаващо на мъже.

И тогава достигнахме до висока скала, извисяваща се над сивото море, и Хергер ми каза, че зад този каменен нос се намира градът Ятлам. Докато корабът заобикаляше стръмния рид, аз напрягах очи да видя приказния дом на Булиуиф, а воините крещяха още по-силно и си разменяха грубиянски шеги и вероятно си подвикваха как ще се забавляват с жените на брега. Но изведнъж над морето замириса на дим и после димът ни обгърна и всички замълчаха. И тогава видях със собствените си очи как градът догаря и от тлеещите останки се издига черен пушек. Нямаше и следа от живо същество.

Слязохме на брега и обходихме града. Навсякъде имаше купчини мъртви тела — мъже, жени и деца, някои изгорели, други съсечени от меч. Булиуиф и воините му не обелваха нито дума, но дори и при тази гледка не даваха изява на скръб, или плач, или мъка. Няма раса на света, която да посреща смъртта така, както я посрещат нордмените. Аз самият усетих да ми прилошава многократно при вида на всички тези тела, но не и те.

Накрая успях да попитам Хергер:

— Кой е направил това? — Хергер посочи безмълвно първо земята, после горите и хълмовете встрани от сивото море, над които се стелеше мъгла.

Аз продължих:

— Кой, мъглата ли?

Той отвърна:

— Не питай повече. Ще узнаеш по-скоро, отколкото би желал.

И тогава стана следното: Булиуиф влезе в една от горящите развалини и дойде при нас, като носеше в ръце огромен и тежък меч, толкова нагорещен от огъня, че го държеше с увито около дръжката парче плат. Истина ви казвам, това беше най-грамадното оръжие, което съм виждал — дълго колкото мен самия и с острие, широко колкото две допрени длани. Дори Булиуиф пъшкаше от тежестта му и когато попитах Хергер какъв е този меч, той отвърна:

— Това е Рундинг.

Изведнъж Булиуиф се разпореди и всички ние се качихме отново на кораба и отплавахме в морето. Никой от тях не обърна глава към горящия град Ятлам. Само аз погледнах назад и съзрях димящите развалини и мъглата над хълмовете зад тях.

Крепостта край Трелборг

В течение на два дни плавахме край нисък, равен бряг, между острови, наречени Земята на Даните, като най-после достигнахме до мочурлива област, пресечена от множество реки, вливащи се в морето. Тези реки нямат свои имена, а всяка се нарича „вик“ и оттам хората, живеещи край тях, се именуват „викинги“ — това са нордменските воини, които плават с корабите си нагоре по течението на реките и така нападат селищата.

14

И в тази блатиста местност ние спряхме в мястото, наречено Трелборг, удивително за мен само по себе си. То не е град, а по-скоро военен лагер и жителите му са военни и между тях има много малко деца и жени. Укрепленията на този лагер са направени с много грижа и умение по римски образец.

Трелборг е разположен на мястото, където два „вика“ се събират и оттам надолу се вливат в морето. Главната част от селището е заобиколена от кръгова стена от пръст, висока колкото пет човешки боя. Над този земен насип стои дървена ограда за по-добра защита. Извън стената се простира ров, пълен с вода, чиято дълбочина не зная.

Земните укрепления са отлично направени и по качество и симетричност са сравними с най-доброто, което е известно по света. По-нататък, обърната към сушата, се намира втора полукръгла стена и още един ров зад нея.

Самият град лежи в този вътрешен пръстен, и в него се влиза през четири порти, обърнати към четирите края на света. Всяка порта е преградена от здрави дъбови врати, обковани с желязо и пазени от многобройни стражи. Денонощно се охраняват също и проходите по стените и бойниците.