Тринадесетият воин (или Ръкописът на Ибн Фадлан, в който се разказва за неговите преживявания сред нордмените през 922 г. след Христа)

— Напълно достатъчно — отговори Хергер и ми подаде медовина, и аз отпих с благодарност, като възхвалих Аллаха, че нейната употреба не е нито забранена, нито дори гледана с лошо око.

33

Признавам си, че езикът ми започваше да се приобщава към тази коварна течност, ала така се случва в живота — с повторението много чужди преди неща престават да бъдат неприемливи. Усещах дори, че миризмата на леш, идваща от колибите на изчадията, повече не ме дразнеше. Бях престанал да я усещам.

Хората от Север са доста особени по отношение на миризмите. Те не поддържат чистота и, както вече казах, приемат храна и напитки от всякакъв произход, дори и нечисти. Въпреки това ценят обонянието най-много от всички сетива. Ако в битка им отсекат ухо, смятат го за малка загуба, както и пръст на ръката или крака, дори самия крайник, и понасят подобни осакатявания с безразличие. Загубата обаче на носа смятат за равна на смъртта, дори и ако става въпрос само за месестия му връх, което за други народи би било напълно незначителна контузия.

Далеч за по-маловажно се смята строшаването на носните кости в битка или в резултат на удар и на мнозина от тях носовете са криви по тази причина. Не успях да науча защо толкова много се страхуват от отсичането на този орган.

34

Събрали отново сили, Булиуиф, хората му и аз заедно с тях оставихме конете на височината, като се наложи да оставим някой да ги наглежда, толкова изплашени бяха добичетата. Надявах се това да бъда аз, ала напразно. За целта оставиха Халтаф, който беше ранен и щеше да бъде от по-малка полза в боя. Останалите внимателно заслизахме надолу по хълма, проправяйки си път между болнавите трънаци и умиращи храсти към жилищата на демоните. Придвижвахме се тихо и предпазливо и, без да предизвикаме тревога, скоро се оказахме в самото сърце на селището.

Булиуиф не каза и дума, само даваше напътствия и заповеди с ръце. Разбрах, че трябва да се разделим по двама и всяка двойка да поеме в различна посока. Хергер и аз трябваше да нападнем най-близката колиба, а останалите — други. Изчакахме, докато всички заемат позиция пред постройките и тогава Булиуиф извика и като вдигна грамадния меч Рундинг, поведе атаката.

Втурнах се заедно с Хергер в определеното жилище и кръвта блъскаше в главата ми, и усещах меча в ръката си лек като перце. Бях готов за най-тежката битка в живота си. Вътре нямаше никой. Виждаха се само примитивните легла от слама, толкова непохватно изработени, че на вид приличаха повече на животински леговища. Втурнахме се веднага към следващото. Там също нямаше никой. В цялото село нямаше никой и ние се споглеждахме объркани, с израз на изненада и удивление по лицата.

Тогава Ехтгов ни извика и ние се събрахме в една от празните хижи, по-голяма от останалите. Въпреки че нямаше жива душа, вътре не беше съвсем пусто. Подът беше засипан с крехки кости, които хрускаха под краката ни, деликатни и трошливи, сякаш бяха птичи. Изненадан се наведох да ги разгледам и невярващите ми очи съзряха полегатите линии на очно гнездо, после част от челюст. Истина ви казвам, ходехме по килим от кости от човешки лица и, като потвърждение на тази пъклена гледка, до стената на помещението, обърнати като съдини, само че блестящо бели, бяха наредени теменните части от човешки черепи. Хергер каза, че съществата вендол се хранят с мозъка на жертвите си както човек яде яйце или сирене. Такъв им е обичаят и колкото и противно да изглежда дори и споменаването му, това е самата истина.

В това време един от воините извика от друга хижа и ние влязохме там. Стаята беше гола, с изключение на голям, подобен на трон стол, издялан от огромен дънер, чието ветрилообразно облегало беше резбовано във форма на преплетени змии и демони. В подножието на стола се търкаляха лицеви кости от черепи и върху подлакътниците, където собственикът му би си подпирал ръцете, се стелеше кръв и остатъци от белезникава маса, човешки мозък. Вонята беше изключителна. Навсякъде около стола бяха подредени малки каменни фигурки като тия, които описах преди, и те образуваха нещо като отделено пространство край него.

Хергер каза:

— Тук тя властва — и гласът му беше нисък и пълен със страхопочитание.

Не успях да проумея какво иска да каже, но почувствах, че ми се повдига, главата ми се замайва и, без да мога да се сдържам, се облекчих на пода. Всички останали изглеждаха съсипани и въпреки че никой не повърна, те скоро награбиха горящи въглени от огъня и започнаха да подпалват колибите. Една по една, те бавно захващаха, понеже бяха влажни и продължаваха да горят, когато нашата дружина се изкачи по хълма, възседна конете и напусна долината на вендол, а след това и пустата на смъртната заплаха.

Всички бяхме тъжни и мрачни, защото демоните ни бяха надминали по хитрина и коварство, като предвидиха нападението ни и напуснаха леговището си. Единствената вреда, която им нанесохме — изгарянето на селото им — за тях беше незначителна.

Съветът на джуджето