Тринадесетият воин (или Ръкописът на Ибн Фадлан, в който се разказва за неговите преживявания сред нордмените през 922 г. след Христа)

Хергер, силно пиян, без притеснение разказваше за Върховната майка, царицата на демоните:

— Тяхната Върховна майка е много стара и живее в гръмотевичните пещери. Те се намират във вътрешността на скалистите ридове, недалеч оттук. Към тях водят два входа, един откъм сушата и друг откъм морето, но първият се охранява зорко от вендол, които пазят царицата си с цената на всичко. Ако нападнем оттам, всички ще бъдем избити. Ето защо ще се промъкнем откъм морето.

Аз веднага полюбопитствах:

— Какво представлява тази тяхна Върховна майка?

Хергер отговори, че никой нордмен не знае това със сигурност, ала се говорело, че е много стара, по-стара от магьосницата, наречена ангел на смъртта и също, че е страховита на вид и на главата си носи корона от змии, и притежава неописуема сила. После добави, че демоните се съветват с нея и тя ги направлява във всички страни от живота им.

38

След това се обърна настрани и заспа.

После се случи следното. С напредването на нощта пирът започна да затихва и воините един по един се унесоха в сън. Булиуиф дойде при мен и седна, като отпиваше от рога си.

Алкохолът не беше замъглил ума му и той заговори на техния език, като произнасяше думите бавно, за да го разбирам. Най-напред ме попита:

— Схвана ли какво каза джуджето тенгол?

Аз отговорих утвърдително и добавих, че съм го направил с помощта на хъркащия до нас Хергер. Булиуиф продължи:

— Тогава знаеш, че ми е писано да умра.

Изрече думите си и погледът му беше ясен и твърд. Не знаех какво да направя и как да отговоря, ала накрая смотолевих по нордменски обичай:

— Не вярвай на предсказание, докато не се сбъдне.

39

Булиуиф каза:

— Ти видя много от нашия живот. Кажи ми сега дали е истина, че можеш да рисуваш звуци? — Отговорих утвърдително. — Тогава не се прави на много смел и бъди предпазлив. Ти вече се обличаш като нордмен и говориш като такъв, не като чужденец, обаче гледай да останеш жив.

Поставих ръка на рамото му, както бях видял да правят приятелите му, когато го поздравяват. Той се усмихна:

— Не се страхувам от нищо и нямам нужда от успокоение. Казвам тези думи заради твоята собствена безопасност. Сега най-добре да спим.

И като изрече това, той ми обърна гръб и се посвети на една от робините, като я облада на дузина стъпки от мястото, на което бях седнал и аз обърнах глава, като чух учестеното дишане и смеха на жената. Дълго време мина, докато най-сетне сънят ме обори.

Гръмотевичните пещери

Преди още първите розови ивици на зората да осветят небето, Булиуиф, воините му и моя милост заедно с тях напуснахме, възседнали конете си, кралството на Родгар и поехме по ръба на височините по протежение на брега. Тялото ми трудно се преборваше със снощния пир и усещах главата си тежка, и стомаха разбъркан. Със сигурност така се чувстваха и останалите, но никой не даваше израз на неприятните си усещания. Яздехме бързо по ръба на стръмните ридове, страховити сиви каменни грамади, извисени над морето, а в подножието им, на стотици стъпки под краката на конете, се виждаше запененият и бурен прибой. Тук-там по брега се забелязваха къси каменисти плажове, но в по-голямата му част скалите и водата се срещаха направо и вълните се разбиваха отгоре им с гръмотевичен тътен.

Видях Хергер, натоварил тюленовите въжета на коня си, и подкарах напред, за да яздим заедно. Запитах го каква е целта ни днес, но си признавам, че не ме беше грижа кой знае колко — дотам бяха замъглили ума ми тежестта в главата и парещата болка в стомаха.

Той все пак ми отговори:

— Още тази сутрин ще нападнем царицата на вендол в гръмотевичните пещери. Ще го направим, като се промъкнем откъм морето, както вече ти казах.

Докато яздех, погледнах от седлото надолу към вълните, блъскащи стръмните скали, и попитах:

— С лодка ли ще нападаме?

— Не — кратко каза Хергер и потупа с ръка въжетата от тюленова кожа.

От това ми стана ясно, че ще се спуснем по въжета надолу по стръмнината и по някакъв начин ще трябва да влезем в пещерите. Това вече наистина ме уплаши, защото винаги съм имал страх от височини. Дори високите сгради в Багдад ме довеждаха до паника и винаги избягвах да се качвам по горните етажи. Казах това на Хергер.

— Бъди благодарен, защото извади късмет — отговори той.

Попитах какъв ще е този късмет.

— Щом имаш страх от високото, днес ще можеш да го преодолееш. Ще се изправиш срещу голямо предизвикателство и ще бъдеш обявен за герой.

— Не искам да бъда герой — възразих аз.

Той се засмя на тези ми думи и каза, че говоря така само защото съм арабин и на всичкото отгоре главата ми е от дърво, както нордмените наричат махмурлука. И то си беше вярно.

Също обаче беше вярно, че мисълта да увисна надолу по стръмнината съвсем ме разстрои. Истина ви казвам, бих предпочел всичко друго — да легна с жена в месечно неразположение, да пия от златна чаша, да ям свински фъшкии, да извадят очите ми, дори самата смърт, всяко от тези неща пред това да се спусна по проклетото въже без нищо под краката си. Не можех повече да сдържам чувствата си и гневно му казах: