Усмихнатият труп

Седнах - този път значително по-бавно. Стаята само се залюля съвсем лекичко, преди да се установи в нормално положение. Поех си дълбоко дъх - болеше ме. Опипах гърлото си. И от докосването до кожата болеше.

- Кой ви направи тези ужасни синини? - попита Гейнър.

Да излъжа или да кажа истината? Отчасти лъжа.

- Помагах на полицията да хване един лош тип. Малко изтървахме положението.

- И какво стана с този лош тип? - поинтересува се Бруно.

- Вече е мъртъв - отвърнах.

Нещо премина по лицето на телохранителя. Твърде набързо, за да го разчета. Може би уважение? Нъц.

- Знаете защо ви доведохме тук, нали?

- За да вдигна едно зомби - отвърнах.

- Да вдигнете едно много старо зомби, точно така.

- Вече два пъти отказах предложението ви. Какво ви кара да смятате, че ще си променя намеренията?

Гейнър се усмихна - такъв един весел дърт елф.

- Ами, госпожице Блейк, разполагам с Бруно и Томи да ви убедят, че грешите. Все още смятам да ви дам милион долара за вдигането на това зомби. Цената не се е променила.

- Последния път Томи ми предложи милион и половина -напомних.

- Да, но в случай че дойдете доброволно. Не можем да платим пъл-ната цена, след като ни насилвате да поемаме такъв риск!

- Досущ като термин за отвличане, употребяван във федералния затвор! - казах.

- Точно така. Упоритостта вече ви костваше петстотин хиляди долара. Наистина ли си струва?

- Няма да убия човешко същество, за да можете да си търсите съкровището.

- Малката Уанда си е развързала езика.

- Просто налучквах, Гейнър. Прочетох досието ви и там се споменаваше манията по бащиния ви род.

Страхотна лъжа. Само Уанда знаеше тази подробност.

- Боя се, че е твърде късно. Знам, че Уанда е говорила с вас. Тя си призна всичко.

Признала си е? Взирах се в милионера, опитвайки се да разчета безизразното му, добронамерено лице.

- Какво имате предвид с това признание?

- Имам предвид, че я дадох на Тони за разпит. Той не е такъв майстор като Сисъли, но пък оставя повече материал след себе си. Не исках да убивам малката ми Уанда.

- Къде е тя сега?

- Наистина ли ви е грижа какво е станало с някаква курва? - Очите му бяха бляскави като на птица. Преценяваше ме, оценяваше и реакциите ми.

- Тя не значи нищо за мен - казах. Надявах се, че изражението ми е също толкова безизразно като тона. Точно сега те не се канеха да я убиват. Ако сметнеха, че ще ме наранят чрез Уанда, можеше и да й посегнат.

- Сигурна ли сте?

- Вижте какво, не съм спала с нея. Тя е просто напълно пречупена евтина курва.

Гейнър се усмихна:

- Какво можем да сторим, за да ви убедим да вдигнете това зомби за мен?

- Няма да извърша убийство заради вас, Гейнър. Не ви харесвам чак толкова - казах.

Той въздъхна. Розовобузото му лице изглеждаше като тъжна кукла.

- Ще ни карате да действаме по трудния начин, нали, госпожице Блейк?

- Не знам как да стане по лесния - отвърнах. Облегнах гръб на напуканата дървена табла на леглото. Чувствах се достатъчно удобно, но все още бях малко замаяна. Все пак беше най-доброто състояние, до което щях да се докарам, поне засега. Определено беше подобрение в сравнение с безсъзнанието.

- Всъщност, още не сме ви наранили - уточни Гейнър. - Реакцията на торазина с каквото там лекарство сте поели, беше случайност. Не сме ви навредили съзнателно.

Това можеше да се оспори, но реших да не възразявам.

- Е, та накъде поемаме оттук?

- В нас са и двата ви пистолета - каза Гейнър. Без оръжие сте просто една дребна жена в ръцете на едри, силни мъже.

Усмихнах се.

- Свикнала съм да бъда най-дребното хлапе в квартала, Хари!

Той се намръщи болезнено:

- Харолд или Гейнър, но никога Хари.

Свих рамене.

- Ами добре.

- Не сте ли поне малко уплашена, че сте изцяло в наши ръце?

- Може да се спори по въпроса.

Милионерът погледна към Бруно.

- Такава самоувереност. откъде я черпи?

Бруно не каза нито дума. Просто се взираше в мен с празните си кукленски очи. Очи на телохранител - наблюдателни, подозрителни и празни, всичко наведнъж.

- Покажи й, че работата е сериозна, Бруно!

Чернокожият се усмихна - бавно разгъване на устните, което остави очите му мъртви като на акула. Отпусна рамене, опря се на стената и поразгря мускулите си. Дори не отклони поглед от мен.

- Доколкото схващам, аз съм в ролята на боксовата круша? -попитах.

- Много добре казано - съгласи се Гейнър.

Бруно се отдръпна от стената, готов и изгарящ от нетърпение. Уф, добре. Изхлузих се от отсрещната страна на леглото. Нямах желание Гейнър да посяга към мен. Обсегът на Бруно беше два пъти колкото моя. Имаше наистина дълги крака. Тежеше поне петдесетина кила повече, и всичко това за сметка на мускули. Щях да пострадам сериозно. Но, освен ако не ме вържеха, възнамерявах да падна със замах. Стигаше ми да нанеса и една сериозна травма, за да остана доволна.

Излязох иззад леглото, отпуснала ръце край хълбоците си. Вече бях заела леко приведената стойка, която използвах на тепиха за джудо. Сериозно се съмнявах, че любимото бойно изкуство на Бруно е джудото. Бих предположила, че е карате или таекуондо.