Усмихнатият труп

Не казах нищо. Нямаше нужда да говоря на глас. Зомбито не искаше да умре, защото приживе е било съживител. Поне толкова знаех за зомбитата на съживителите. Това, което не знаех е, че излизат от гроба,

алчни за плът. Че си припомнят, само ако се хранят с месо.

Това не го бях знаела. Не исках и да го знам.

Джон Бърк излезе тромаво на светлината на огъня. Притискаше едната си ръка към гърдите. По дрехите му се стичаше кръв. Дали зомбито бе успяло да си пошушука и с Джон? Дали той знаеше защо тварта не умира?

Зомбито се обърна, огънят изрева около него. Тялото му беше като восъчна свещ. Направи една треперлива крачка към нас. Горящите му ръце посегнаха към мен. Към мен.

След това бавно падна по лице в тревата. Рухна като отсечено дърво на забавен кадър, борейки се за живот. Ако това беше думата. Изтребителите останаха в готовност, без да поемат рискове. Не ги виня.

Навремето това зомби е било некромант. Тази горяща черупка, бав-но палеща тревата, е била същата като мен. Дали ще стана чудовище, ако ме вдигнат от гроба? Дали? Предпочитам да не научавам. В завещанието ми е вписана кремация, защото не искам някой да ме вдигне ей тъй, за забавление. Сега имах и друга причина за това. Една ми стигаше.

Гледах как плътта почернява, сгърчва се и се бели. Мускули и кости избухваха в миниатюрни експлозии, в малки облачета от искри.

Гледах как зомбито умира и си дадох обещание. Щях да пратя До-минга Салвадор да гори в ада заради онова, което бе сторила. Има клади, които траят цяла вечност. Клади, пред които напалмът изглежда като временно неудобство. Тя щеше да гори цяла вечност, и това бе наполовина по-кратко, отколкото й се полагаше.

33

Лежах по гръб в спешното. Бяла завеска ме скриваше от поглед. Шумовете от другата страна на завесата бяха високи и недружелюбни. Харесвах перденцето си. Възглавницата беше плоска, а масата за преглед - твърда. Беше бяла, чиста и прекрасна. Болеше ме като преглъщах. Болеше ме мъничко и като дишах. Но дишането беше важно. Хубаво беше да можеш да го правиш.

Лежах си съвсем тихо. За разнообразие правех онова, което ми беше наредено. Слушах дишането и биенето на сърцето си. Когато почти съм умряла, винаги се интересувам от тялото си. От най-разнообразните звуци, които носиш през живота почти незабелязани. Усещах как кръвта пулсира през вените в ръцете ми. Можех да вкуся спокойния си, редовен пулс в устата, досущ като бонбон.

Бях жива, а зомбито - мъртво. Доминга Салвадор - в затвора. Животът беше хубав.

Долф бутна завесата. Дръпна я след себе си, както човек би затворил вратата на стая. И двамата се преструвахме, че сме в уединение, макар под ръба на завесата да се виждаха краката на минаващите хора.

Усмихнах му се. Той отвърна на усмивката ми.

- Радвам се да те видя на крака.

- За краката не съм убедена - казах. Гласът ми беше дрезгав. Закашлях се в опит да си прочистя гърлото, но всъщност не помогна много.

- Какво казва докторът за гласа ти? - попита Долф.

-Временно ще съм тенор. - като видях изражението му, допълних: - Ще мине.

- Добре.

- Как е Бърк?

- Зашиха го, не е пострадал сериозно.

Поне за това се бях досетила, след като го видях снощи, но беше хубаво да го чуя от друг.

- А Робъртс?

- Ще живее.

- Но ще се оправи ли? - наложи ми се да преглътна мъчително. Болеше ме да говоря.

- Ще се оправи. Кай също е порязан, на ръката. Знаеше ли?

Поклатих глава, но спрях насред движението. И това болеше.

- Не можах да видя.

- Само няколко шева. Всичко е наред. - Долф пъхна ръце в джобовете на панталона си. - Загубихме трима. Един е пострадал по-зле от Ро-бъртс, но ще се оправи.

Взирах се в него.

- Вината е моя.

Той се намръщи.

- Това пък откъде го измисли?

- Трябваше да се сетя - пак преглътнах, - че не е обикновено зомби.

- Все пак си беше зомби, Анита! Права излезе. И единствена се сети, че се крие в някоя от проклетите кофи за боклук. - сержантът ми се ухили. - А и ти почти умря, докато го убиеш. Мисля, че си изпълни задачата.

- Не го убих аз. Изтребителите бяха - от по-дългите думи май ме болеше повече, отколкото от по-късите.

- Помниш ли какво стана, преди да припаднеш?

-Не.

- Ти изпразни пълнителя в лицето му. Издуха му шибания мозък от главата. След това се отпусна. Помислих, че си мъртва. Боже! - Той поклати глава. - Не повтаряй повече този номер пред мен, става ли?

Усмихнах се.

- Ще се постарая.

- Когато мозъкът му протече от тила, то се изправи. Ти му изби желанието за борба.

Зербровски се пъхна в тясното пространство и остави завесата дръпната. Видях малко момченце с окървавена ръка, което плачеше в прегръдките на някаква жена. Долф решително дръпна пердето. Обзалагам се, че Зербровски е от онези, които никога не затварят чекмеджетата у дома.

- Още вадят куршумите от трупа. И до един са твои, Блейк!

Само го гледах.

- Ти си адски гадна кучка, Блейк.

- Все някой трябва да се навърта край теб, Зербро. - не успях да произнеса името му. Болеше. Много.

- Боли ли те? - попита Долф.

Кимнах внимателно.

- Докторът ще ми даде обезболяващо. Вече ме боднаха срещу

тетанус.

- На бледото си вратле имаш огърлица цъфтящи синини - осведоми ме Зербровски.