Усмихнатият труп

- Чувала съм, че можеш да вдигаш по три зомбита на нощ, и то всяка нощ. При все това си истинска новачка.

- Незнанието е благословия - заявих.

- Седни, chica. Няма да те боли, обещавам! Няма да те боли. Обещание за по-болезнени процедури по-късно. Седнах.

-Всяко закъснение може да коства живота на момченцето! - опит да призова добрата й страна.

Доминга се наведе към мен.

- Наистина ли смяташ, че детето е още живо?

Според мен тя нямаше добра страна. Отдръпнах се назад. Не можах да се сдържа, а не можех и да я излъжа.

-Не.

- Значи разполагаме с време, нали?

- Време за какво?

- Ръката ти, chica, рог favor, и след това ще отговоря на въпросите! Поех си дълбоко дъх и положих дясната си длан на масата. Домин-

га се държеше загадъчно. Мразя, когато хората са загадъчни.

Тя извади изпод масата малка черна кесия, която сякаш бе държала в скута си през цялото време. Сякаш го бе планирала предварително. Мани се взираше в торбата, сякаш от нея ей-сега ще изпълзи нещо гнусно. Доминга Салвадор наистина извади отвътре нещо гнусно.

Беше талисман - гри-гри, изработено от черни пера, парчета кост и мумифицирано птиче краче. Поне в първия миг предположих, че е пиле, но видях черните дебели нокти. Значи някъде наоколо имаше ястреб или орел с дървен крак.

Привидя ми се как жрицата забива ноктите в плътта ми и цялата се стегнах, за да се дръпна. Но тя просто положи гри-грито в отворената ми шепа. Пера, парчета кост и сух ястребов крак. Не беше лигаво. Не болеше. Всъщност почувствах се като глупачка.

След това го усетих - топлина. Гадното нещо се затопляше, както си стоеше в шепата ми. Секунда преди това беше хладно.

- Какво му правиш?

Доминга не отговори. Погледнах я, но тя се взираше настоятелно в ръката ми. Като котка, която ще скочи.

Пак се втренчих в гри-грито. Пръстите на крака се размърдаха, разтвориха се, пак трепнаха. Движеше се в ръката ми!

- Мамка му!

Искаше ми се да скоча. Да метна ужасното нещо на пода. Но не го сторих. Седях си, цялата настръхнала, с препускащо в гърлото сърце и оставих гадорията да мърда в шепата ми.

- Добре. - казах задавено, - издържах малкото ти изпитанийце. А сега разкарай това дяволско нещо от мен!

Доминга внимателно вдигна талисмана. Внимаваше да не докосне мен. Не знам защо, но се забелязваше какви усилия полага.

- По дяволите, по дяволите! - промърморих под нос. Изтрих длан в корема си, докосвайки пътьом и скрития наблизо пистолет. Беше успокояващо да знам, че ако лошото стане много лошо, мога просто да я гръмна. И то преди съвсем да ми е изкарала ангелите.

- Сега можем ли да се хванем за работа? - успях да кажа почти спокойно. Точка за мен.

Доминга люлееше талисмана в шепи.

- Накара пръстите да се движат. Страхуваш се, но не си изненадана. Защо?

Какво можех да кажа? Нищо, което исках тя да узнае.

-Имам усет към мъртвите. Реагира спрямо мен като някои хора, дето четат мисли.

Тя се усмихна.

- Наистина ли вярваш, че способността ти да вдигаш мъртъвци е като четенето на мисли? Театрални номера?

- Аз вдигам мъртъвци, сеньора. Това е просто професия.

- Всъщност сама не си вярваш.

- Е, старая се - признах.

- Била си изпитвана и преди! - каза го като твърдение.

- Баба ми по майчина линия ме изпита, но не с това - посочих към застиналия подвижен крак. Изглеждаше като някоя от изкуствените ръце, дето си ги купуваш в „Спенсърс“. Сега, когато не се намираше у мен, можех да се преструвам, че просто вътре са скрити малки батерий-ки. Да бе.

- Тя вудун ли беше?

Кимнах.

- Защо не си учила при нея?

- Имам вроден дар да вдигам мъртъвци. Това не влияе на религиозните ми предпочитания.

- Ти си християнка. - Доминга го каза така, че да прозвучи като нещо лошо.

- Така си е - надигнах се. - Ще ми се да кажа, че ми е било прият-но, но не е вярно!

- Задай въпросите си, chica!

- Какво? - смяната на темата ми дойде твърде внезапно.

- Питай онова, което си дошла да ми кажеш! - обясни сеньората.

Погледнах към Мани.

- Ако тя казва, че ще отговори, значи ще отговори - той не изглеждаше особено доволен от развоя на събитията.

Седнах отново. Още една обида и се махах оттам. Но ако сеньората наистина щеше да помогне. о, мътните го взели, тя си играеше с тъ-ничката нишка на надеждата. А след онова, което видях в дома на Рей-нолдс, аз бях готова да се вкопча с две ръце в нея.

Бях намислила да съм колкото се може по-любезна, формулирайки въпроса, но сега не ми пукаше.

- Да си вдигала зомбита през последните няколко седмици?

- Няколко - съгласи се Доминга.

Добре. Поколебах се преди следващия въпрос. Усещането, което изпитах, докато нещото мърдаше в шепата ми, пак се върна. Потрих длан в крачола си, сякаш можех да избърша и допира. Какво ли беше най-лошото, което сеньората щеше да ми стори, ако я обидех? По-добре да не питам.

-А случайно да си пращала някое зомби със задача. за мъст? -ето, вижте само колко любезна формулировка!

- Нито едно.

- Сигурна ли си?

Доминга се усмихна:

- Щях да си спомням, ако съм пуснала от гроба убийци.

- Зомбитата убийци не е задължително да са били убийци приживе

- обадих се.