Усмихнатият труп

Антонио носеше пистолет, но беше аматьор. Аматьорите с оръжие в крайна сметка ги убиват. Питах се дали Доминга Салвадор знае това? Сигурно е факир на вудуто, но се обзалагам, че няма голяма представа от оръжия и какво се изисква, за да ги ползваш редовно. Е каквото и да се искаше, Антонио не го притежаваше. Би убил човек като стой, та гледай. Без да трепне. Но не по нужната причина. По аматьорски повод. Разбира се, мъртвецът пак ще си остане мъртъв.

Той ме изкачи горе при себе си на верандата, все още стиснал ръката ми. Беше лявата. Нека си я държи цял ден ако ще.

- Трябва да ви претърся за оръжия, Мануел!

- Ясно - съгласи се Мани.

Качи се на верандата и Антонио отстъпи, спазвайки дистанция помежду им, да не би случайно колегата ми да му се нахвърли. Така аз получих чисто пространство за изстрел в гърба на младежа. Невнимание: при други обстоятелства - смъртоносно.

Той накара Мани да се облегне на перилата на верандата - като при полицейска проверка. Антонио знаеше какви ги върши, но претърсването беше гневно, съпроводено с твърде бързи, поривисти движения, сякаш самото докосване до тялото на партньора ми го вбесяваше. Да, старият Тони тънеше в омраза.

Изобщо не му и хрумна да ме опипа за оръжие.

Тцъ-тцъ.

От къщата излезе още един тип. Според мен беше към петдесетте. Носеше бял потник, заметнат с разкопчана риза. Ръкавите бяха навити чак догоре. По челото му блестеше пот. Обзалагах се, че пистолетът е на кръста му. Точно на челото черната му коса бе разделена от чисто бял кичур.

- Какво те бави толкова, Антонио? - Имаше плътен глас и силен акцент.

- Претърсих го за оръжие.

По-възрастният мъж кимна.

- Тя е готова да приеме и двама ви.

Антонио отстъпи встрани, заемайки отново поста си на верандата. Когато го подминах, измляска след мен като при целувка. Усетих как Мани се стегна, но влязохме в дневната, без да стрелят по нас. Бяхме яхнали вълната.

Дневната бе просторна, от лявата страна имаше маса за хранене. Имаше дори и настенно пиано. Чудех се кой ли свири. Антонио? Нъц.

Последвахме мъжа по къс коридор към просторна кухня. По черно-белите плочки на пода тежко се виеха златни ивици слънчеви лъчи. И плочките, и самата кухня бяха стари, но уредите бяха съвременни. До стената в дъното стоеше един от онези луксозни хладилници с ледогене-ратор и чучур за студена вода.

Всички уреди бяха бледожълти - „Житно жълто“, „Есенен бронз“.

На кухненската маса седеше жена на около шейсет години. Слабото й кафяво лице беше цялото във весели бръчки. Чисто бялата коса бе стегната на опашка в основата на врата й. Седеше като глътнала бастун на стола си, а тънките й кокалести ръце бяха положени на масата. Изглеждаше ужасяващо безопасна. Сладка стара баба. Ако и една четвърт от слуховете за нея бяха верни, тя използваше най-страхотната маскировка, на която някога съм попадала.

Усмихна се и протегна ръце. Мани излезе напред и прие жеста, отърквайки устни в кокалчетата й.

- Радвам се да те видя, Мануел! - Тя говореше с плътен глас, конт-раалт с галещ кадифен акцент.

- Аз също, Доминга! - той я пусна и седна срещу нея.

Жената ме стрелна бързо с черните си очи. Все още стоях на прага.

- Така значи, най-сетне дойде при мен, Анита Блейк!

Много странно изказване. Спогледахме се с Мани. Той примигна безразлично. Явно нямаше представа какво е намислила домакинята ни. Страхотно.

- Не знаех, че ме чакате с нетърпение, сеньора!

-Чувала съм легенди за теб, chica¹¹. Изумителни истории! - в черните й очи забелязах искрица, усмивката й подсказваше, че изобщо не е безопасна.

- Мани? - попитах.

- Не съм бил аз.

- Не, Мануел вече не говори с мен. Малката му женица забранява!

- последното бе казано с гняв и горчивина.

О, Боже! Най-могъщата вуду жрица в Средния Запад се държеше като обидена любовница. Мамка му. Тя извърна към мен гневния си поглед.

-Всички, които се занимават с вудун, в крайна сметка идват при сеньора Салвадор.

- Аз не се занимавам с вудун.

Тя се разсмя. Бръчките по лицето й се вдълбаха още повече при този изблик на веселие.

- Ти вдигаш мъртъвците, зомбита - и не се занимаваш с вудун. О, chica, какъв майтап!

По тона й съдех, че наистина се забавлява. Много се радвах, че съм хвърлила малко светлина в деня й.

- Доминга, казах ти защо пожелахме да се срещнем. Бях съвсем ясен. - поде Мани.

Тя му махна да замълчи и се наведе към мен:

- О, Мануел беше много предпазлив по телефона! Съвсем ясно подчерта, че не сте тук, за да участвате в някой от варварските ми ритуали! - горчивината в гласа й бе достатъчно остра да се пореже човек. -Ела тук, chica! - протегна ми едната си ръка, не двете.

Дали трябваше да я целуна, както бе сторил Мани? Не смятах, че съм дошла на среща с папата.

Тогава осъзнах, че не искам и да я докосвам. Доминга Салвадор не беше сторила нищо лошо. При все това мускулите на раменете ми бяха напрегнати до болка. Страхувах се - и не знаех от какво.

Пристъпих и се ръкувах с нея, без да знам какво да правя след това. Кожата й беше топла и суха. Все още стискайки ръката ми, Доминга ме придърпа и ме настани на най-близкия до нея стол. Каза нещо с тихия си, плътен глас.