Усмихнатият труп

В едно от кожените кресла до него се изтягаше чернокож. Беше над метър и осемдесет на ръст, но ми бе трудно да определя колко „над“. Седеше прегърбен, изпънал напред дългите си крака, глезен върху глезен. Само краката му бяха по-дълги, отколкото аз - висока⁴. Кафявите му очи ме следяха, сякаш се опитваха първо да ме запомнят и после -оценят.

Русият телохранител отиде да се облегне на полиците с книги. Не беше в състояние да скръсти удобно ръце, тъй като сакото му идваше прекалено тясно, а мускулите му бяха твърде големи. Човек наистина не бива да се обляга на стена и да си придава вид на корав тип, освен, ако ще скръства ръце. Ефектът се съсипва. Господин Гейнър обясни:

- С Томи вече сте се видели. - Той махна към седналия телохранител. - А това е Бруно.

- Това истинското ти име ли е или просто прякор? - поинтересувах се, загледана право в очите на Бруно.

Той леко се размърда в креслото си.

- Истинско е.

Ухилих се.

- Защо? - попита чернокожият.

- Просто досега не бях срещала охранител, който наистина да се казва Бруно.

- Това някаква шега ли е? - поинтересува се той.

Поклатих глава. Бруно. Нямаше никакъв шанс.

Все едно да кръстиш момиченце Венера. Всички Бруно трябва да стават телохранители. Това е закон. Може би ченге? Нъц, това е име за лошите типове. Ухилих се.

Бруно се надигна в креслото си - плавно, мускулесто движение. Не носеше пистолет - или поне не забелязах, - но излъчваше присъствие. Опасност, подсказваше той, внимавай.

Предполагам, не биваше да се усмихвам.

Бърт ни прекъсна:

- Анита, ако обичаш! Извинявам се, господин Гейнър. господин Бруно! Госпожица Блейк има доста странно чувство за хумор.

- Не се извинявай от мое име, Бърт! Не ми харесва! - така и не разбрах защо всъщност се вкисва толкова. Не бях казала на глас нищо

истински обидно.

- О, стига, стига! - намеси се господин Гейнър. - Не сме обидени. Нали, Бруно?

Чернокожият поклати глава и ми се намръщи - не гневно, а малко объркано.

Бърт ме стрелна с ядосан поглед, след това с усмивка се извърна към човека в инвалидната количка:

- А сега, господин Гейнър, доколкото знам, вие сте зает човек. Така че - на каква възраст точно е зомбито, което искате да вдигнем?

- Човек, който пристъпва направо към работа. Това ми харесва! -Гейнър се поколеба и погледна към вратата.

Влезе една жена. Беше висока, дългокрака, руса и със сини като метличина очи. Роклята й - ако можеше да мине за такава - беше розова и копринена. Висеше около тялото й точно както би трябвало, скривайки, каквото приличието изисква, но оставяйки твърде малко храна за въображението. Имаше дълги, бледи крака и бе обута в розови чехлички на висок ток. Жената пое величаво по килима и всички мъже в стаята я зяпнаха. Тя бе наясно с ефекта.

Отметна глава и се разсмя, но от устата й не се чу нито звук. Лицето й засия, устните се движеха, очите блестяха - но в пълна тишина, сякаш някой бе изключил копчето на телевизора. Облегна бедро на Ха-ролд Гейнър и положи длан на рамото му. Той я прегърна през кръста и с този жест вдигна с още няколко сантиметра и бездруго късата й рокля.

Дали жената бе способна да седне с тази дреха, без всички да й видят прелестите? Надали.

- Това е Сисъли - представи я Гейнър.

Тя се усмихна ослепително на Бърт, а очите й искряха от беззвучния смях. Обърна се към мен и погледът й угасна, а усмивката изчезна. За миг на лицето й се изписа несигурност. Гейнър я потупа по бедрото. Усмивката отново пламна. Жената кимна грациозно и на двама ни.

- Искам да вдигнеш труп на двеста осемдесет и три години.

Зяпах инвалида и се питах дали разбира какво е казал току-що.

- Ами - обади се Бърт, - това са си почти триста годинки. Много са, като за вдигане на зомби. Повечето съживители изобщо не биха успели да се справят.

- Наясно съм с това - отвърна Гейнър. - Ето защо потърсих госпожица Блейк. Тя ще се справи.

Бърт ме погледна. Досега не бях вдигала толкова стар труп.

- Анита?

- Да, ще успея - кимнах.

Доволен, шефът ми отново се усмихна на Гейнър.

- Само че няма да се заема.

Началството бавно се извърна към мен с повехнала усмивка.

Гейнър още сияеше срещу нас. Телохранителите не помръдваха. Сисъли ме гледаше любезно с безизразни като кристали очи.

- Един милион долара, госпожице Блейк - заяви Гейнър с тихия си, мил глас.

Видях Бърт да преглъща. Стисна здраво облегалките на креслото. Неговата представа за секс са парите. Вероятно току-що бе чул най-високата сума в живота си.

- Нали разбирате какво точно искате, господин Гейнър? - полюбо-питствах аз.

Той кимна.

- Ще ви снабдя с бял козел. - все още говореше мило и още се усмихваше. Само че очите му бяха потъмнели - страстни и изпълнени с предчувствие.

Изправих се.

- Хайде, Бърт, време е да си ходим!

Бърт ме сграбчи за ръката.

- Анита, седни, моля те!

Взирах се в дланта му, докато той не ме пусна. Очарователната му маска изчезна и ми разкри притаения отдолу гняв, след което той отново се превърна в господин Любезен бизнесмен.

- Анита! Това е щедро заплащане!

- Белият козел е евфемизъм, Бърт. Става дума за човешка жертва.

Шефът ми погледна към Гейнър, след това пак към мен. Познаваше