Усмихнатият труп

ме достатъчно добре, за да ми повярва, но не искаше. Каза:

-Не разбирам.

- Колкото по-старо е зомбито, толкова по-голяма смърт се изисква, за да го вдигнеш. След няколко века единствената „достатъчно голяма“ смърт е човешката жертва - обясних аз.

Гейнър вече не се усмихваше. Не отлепваше от мен черните си очи. Изражението на Сисъли все още бе сладко и щастливо. Има ли някой вкъщи зад тези тъй сини очи?

- Наистина ли искаш да говорим за убийства пред Сисъли? -попитах.

Гейнър ми се ухили - това бе винаги лош знак.

- Тя не може да разбере нито една дума, която казваме. Глуха е.

Зяпнах го неразбиращо и той ми кимна. Момичето ме гледаше с блеснали очи. Говорехме за човешко жертвоприношение, а тя дори не ни разбираше. Ако можеше да чете по устните, значи се прикриваше извънредно умело. Предполагам, че дори и инвалидите и физически обременените, могат да попаднат в лоша компания, но това ми се стори ужасно.

- Мразя жени, които не спират да дърдорят - обясни Гейнър.

Поклатих глава:

- Всичките пари на света не стигат да ме купят, за да работя за вас!

- А не може ли просто да убиеш много животни вместо едно-един-ствено? - поинтересува се Бърт. Той е много добър бизнес мениджър. Запознат е с дреболиите около съживяването на мъртъвци.

Погледнах го предпазливо:

-Не.

Той стоеше съвсем неподвижен в креслото си. Перспективата да изгуби милион долара сигурно му причиняваше истинска физическа болка, но той я скри. Господин Корпоративен Договарящ.

-Все има начин да се споразумеем - отбеляза. Говореше кротко. Професионална усмивка изкриви устните му. Все още се стараеше да свърши работа. Шефът ми не разбираше какво става.

- Да познавате друг съживител, който би могъл да вдигне зомби на такава възраст? - попита Гейнър.

Бърт ме погледна, след това сведе очи към пода, после пак се извърна към инвалида. Професионалната му усмивка избледня. Вече разбираше, че става дума за убийство. Дали това имаше значение за него?

Винаги съм се питала къде минава границата за Бърт. Предстоеше ми да науча. Фактът, че не знаех дали ще откаже договора би трябвало да ви подскаже доста неща за шефа ми.

- Не - отвърна Бърт тихо, - не. Явно не мога да ви бъда полезен, господин Гейнър.

- Ако е заради парите, госпожице Блейк, мога да предложа повече.

През раменете на шефа ми пробяга конвулсия. Бедният той, все пак успя да се прикрие. Голяма точка за него.

- Аз не съм убийца, Гейнър! - заявих.

- Чувал съм едно-друго. - обади се Томи с русата косица.

Стрелнах го с поглед. Очите му все още бяха празни като на кукла.

- Аз не убивам хора за пари.

- Да, но убиваш вампири за пари.

- Законни екзекуции, а и не го правя заради парите - уточних.

Томи поклати глава и се отлепи от стената:

- Чух, че обичаш да промушваш вампири. А и не те е грижа много-много кого ще убиеш, за да ги докопаш!

- Информаторите ми съобщиха, че сте убивали хора и преди, госпожице Блейк - обади се богаташът.

- Единствено при самозащита, Гейнър. Аз не съм убийца.

Бърт вече се беше изправил.

- Мисля, че е време да си тръгваме!

Бруно се надигна с едно плавно движение, като същевременно отпусна големите си черни длани покрай хълбоците и леко ги присви. Бях готова да се обзаложа, че владее някакво бойно изкуство.

Томи вече бе далече от стената. Бе смъкнал спортното си сако, за да разкрие пистолета - досущ като някакъв старовремски стрелец. Беше Магнум 357. Тия пушкала правят наистина огромни дупки.

Просто си стоях и ги зяпах. Какво друго можех да сторя? Сигурно щях да се справя с Бруно, но Томи имаше пистолет, а аз - не. Което горе-долу решаваше спора.

Те се държаха с мен, сякаш съм някаква много опасна личност. С моите метър и петдесет и нещо хич не съм впечатляваща. Вдигни някой и друг мъртвец, убий един-два вампира и хората започват да те смятат за едно от чудовищата. Понякога боли. Но сега. сега криеше определени възможности.

- Наистина ли смятате, че съм дошла невъоръжена? - попитах. Прозвуча съвсем мирно и кротко.

Бруно погледна Томи. Той пък леко сви рамене.

- Не съм я претърсвал.

Чернокожият изсумтя.

- Обаче - допълни Томи, - тя не носи пистолет!

- Би ли заложил живота си? - поинтересувах се. Усмихнах се, когато го казах и пъхнах ръка - много бавно - отзад към кръста си. Нека си мислят, че имам кобур някъде на бедрата. Томи трепна, мърдайки длан покрай собствения си пистолет. Ако посегнеше към него, щяхме да умрем. Имах намерение да се върна от мъртвите и да преследвам Бърт като призрак.

Гейнър се обади:

- Не. Няма нужда днес да умират хора, госпожице Блейк!

- Не - съгласих се и аз, - няма никаква нужда!

Преглътнах заседналата в гърлото ми буца и отдалечих ръка от въображаемия си пистолет. Томи на свой ред я дръпна от истинския си. Браво на нас.

Гейнър се усмихна отново, като мил безбрад Дядо Коледа.

- Разбира се, наясно сте, че няма да има полза да споделяте с полицията!

Кимнах.

- Нямаме доказателство. Дори не ни казахте кого искате да вдигнете от гроба или пък защо.

- Така че въпросът е на кого ще повярват - на вас или на мен. -допълни той.

- А аз съм сигурна, че имате високопоставени приятели. - Усмихнах се, когато го казах.