Вихърът на Жътваря

В този случай фактът, че Техол наистина имаше подривни намерения, само усложняваше нещата. Една от първите жертви на новия режим се бе оказала Гилдията на ловците на плъхове. Карос Инвиктад, Инвигилаторът на Патриотистите, се беше задействал още в първия ден на своето официално назначение: изпрати цели сто агента до Къщата на люспите, скромната главна квартира на Гилдията, и бяха арестувани десетки Ловци на плъхове, всичките до един, както се оказа по-късно, илюзии — неоповестена подробност естествено, за да не възвестят Патриотистите своето идване сред викове на присмех. Което нямаше да е добре.

„В края на краищата тиранията няма чувство за хумор. Твърде чувствителни са, твърде задръстени от самоувереност. Което си е почти непреодолимо изкушение — защо да не бъда извинен, ако им се подиграя понякога?“ Уви, Патриотистите не притежаваха гъвкавост към подобни неща: най-гибелното оръжие срещу тях бе насмешката, присмехът — и те го знаеха.

Мина над канал Квилас по един от по-малките мостове, навлезе в не толкова представителния северен квартал и продължи, без да бърза, по крива сенчеста уличка. Вместо обичайните коптори и задни вратички, които човек можеше да очаква, тук имаше дюкяни, чийто облик не се беше променил съществено през последните седемстотин години. Първият вдясно например, „Храм на билките Халфакс“, вонеше като мочурище и в него клечеше една сбръчкана вещица с мораво лице: живееше в тази кална яма с всичките си растения, струпани по бреговете или растящи от самата гъмжаща от насекоми локва на дъното. Разправяха, че се била родила в тази гнилоч и че била човешко същество само наполовина; и че майка й също се била родила там, и майката на майка й също, и прочие. Това, че подобни представи предполагаха непорочно зачатие, се подразбираше, тъй като Техол трудно можеше да си представи някой благоразумен или даже неблагоразумен мъж да се навре точно там.

Срещу „Халфакс“ имаше тесен вход към дюкян, в който се продаваха къси въжени намотки и дървени колове с дължина един и половина човешки бой. Техол си нямаше представа как подобна специализирана търговия може да оцелее дълго, особено в този объркан и свит пазар, но все пак дюкянът работеше вече от шест столетия и всяка вечер се заключваше с къса въжена намотка и дълъг кол.

Разнообразието по-нататък по уличката се характеризираше само с едно — уникалност. Дървени колци и колчета в един дюкян, върви за сандали в друг — без сандалите, само вървите. Дюкян, който предлагаше течащи грънци — не поради негодност: грънците нарочно бяха направени да изтичат с различна, точно отмерена степен на теча; място, където продаваха неотваряеми кутии, друго — за отровни бои. Керамични зъби, бутилки, пълни с урина на бременни жени, огромни амфори, съдържащи умрели бременни жени; тор от тлъсти свине; и миниатюрни домашни любимци — кучета, котета, птици и всевъзможни гризачи, всяко животинче смалено след поколения и поколения грижлив подбор — Техол беше виждал кучета пазачи, високи до глезена му, и макар да бяха умни и да джавкаха много силно, се съмняваше доколко са ефикасни, макар сигурно да всяваха ужас у мишлетата, големи колкото нокът на палец, и у котетата, които можеха да се возят на големия пръст на крака на старица, закрепени там с хитроумна примка във връзката на сандала.

Откакто бяха обявили Гилдията на ловците на плъхове извън закона, Улицата на приключенията бе придобила нова функция и сега Техол бе тръгнал да се възползва от нея с безгрижната лекота на посветен. Първо се вмъкна в „Халфакс“ — пропълзя през заплетените трънаци пред входа и спря на стъпка, преди да полети с главата надолу в калната дупка.

Плясък, звучно жвакане, после сред високите обкръжили ямата треви изникна тъмнокожо набръчкано лице.

— А, ти ли си — рече вещицата и изплези дългия си език да покаже полепналите пиявици по него.

— А ти си ти — отвърна Техол.

Червеният протуберанс с всичките му приятели по него се прибра в устата й.

— Ела да си поплуваме, омразнико.

— Излез и дай на кожата си малко да се съвземе, Мунуга. Случайно знам, че си само на трийсет години.

— Аз съм карта на мъдростта.

— Като предупреждение за вредата от прекаленото къпане сигурно. Къде ми е дебелият корен?

— А ти какво си ми донесъл?

— Каквото винаги. Единственото, което винаги искаш от мен, Мунуга.

— Единственото, което никога не ми даваш, искаш да кажеш!

Техол въздъхна и извади изпод импровизирания си саронг малка стъкленица.

Тя облиза устни — действие, което се оказа смущаващо сложно.

— И какво е?

— Хайвер на капабара.

— Но аз искам твоя.

— Не хвърлям хайвер.

— Знаеш за какво говоря, Техол Бедикт.

— Сиромашията ме е изсмукала, уви. Освен това съм загубил всякакъв стимул за продуктивност, във всякакъв смисъл на думата. В края на краищата що за свят е това, че изобщо да си помисля да родя дете в него?

— Техол Бедикт, ти не можеш да родиш дете. Ти си мъж. Раждането го остави на мене.

— Знаеш ли какво, излез от тая чорба, позаплакни се и да видя как изглеждаш всъщност, пък кой знае? Може да се случат невероятни неща.

Тя се навъси.