Вихърът на Жътваря

— В името на Гуглата, Коураб, престани. Непрекъснато търсиш блясък във войната. Но няма никакъв блясък. И героите като Бийк, и те свършват мъртви. Какво печелят? Купчина смет за гробна могила, това печелят.

Но Коураб клатеше глава.

— Когато аз умра…

— Няма да е в бой — довърши Ботъл.

— Нарани ме с думите си.

— Имаш си Господарката в сянката си, Коураб. Ще се измъкваш читав винаги. Ще трошиш оръжия или ще хвърчат от ръката ти. Конят ти ще се преобръща и ще се изправя накрая с теб на седлото. Всъщност готов съм да заложа цялата си досегашна заплата, че накрая ти ще си последният, който ще стои прав.

— Вярваш ли, че ще има бой в този град?

— Естествено, че ще има, идиот такъв. Всъщност ще се изненадам, ако изобщо влезем зад тези стени, преди да дойде адюнктата. Но тогава да, чака ни кървав бой от улица на улица и единственото, в което съм сигурен, е, че много от нас ще бъдат убити.

Коураб плю на ръцете си и ги разтърка.

Ботъл го зяпна. Той идиот се усмихваше.

— Няма от какво да те е страх — увери го Коураб. — Аз ще те пазя.

— Чудесно.

Хелиан се мръщеше. Скапан претъпкан с хора път, винаги ли беше така? Трябваше да е доста оживен град и всички си ходеха по работите все едно, че през тях не минава колона от вражески нашественици. Все още усещаше топлината на срама — беше заспала на онова мъртво поле. Трябваше уж да е готова за бой, а ако не се бие, то тогава да умре сред пожар от воняща на пикня магия, а какво прави тя?

Заспива. И сънува бяла светлина и пламъци, които не изгарят, и тъй като всички бяха разбрали, че сънува, всички бяха решили да извадят скритите й запаси паста от корен аеб и да избелят косите си, а след това да лъснат цялото си снаряжение. Добре. Ха-ха. Адски близо до най-изпипаната шега, която беше измисляла. Но изобщо нямаше да го каже. Щеше да се преструва, да, че нищо не изглежда различно, а когато войниците й отидоха на мястото, където беше загинал онзи морски пехотинец — единствената жертва в целия бой, а трябваше да е имало някакъв бой, след като цялата ледерийска армия беше избягала — е, тя направи същото. Остави на могилата празно шише и ако това не беше почит към оня идиот, тогава какво?

Но вече се стъмваше и с всички тези сиви лица, зяпнали ги от двете страни на пътя, беше зловещо. Едно бебе в мършавите ръце на някаква старица й се изплези и й трябваше целият самоконтрол да се сдържи да не извади меча и да не перне кръглата главица на невъзпитаното пале, или може би само да му дръпне ушите, или дори да го гъделичка до смърт, така че си беше добре, дето никой не можеше да чуе мислите й, защото щяха да разберат колко е скапана от тази шега и от това, че беше заспала, след като уж трябваше да е сержант.

„И лъснатият ми меч отгоре на всичко. Сега с него мога да си отрежа цялата коса, ако поискам. О, направиха ми го всичко това й на мен, и на моите.“

Някой се спъна в петата й и тя се обърна.

— Стой назад, ефр… — Но не беше Тъчи Брет. Оказа се онзи страстен черноок младок, същият, за когото вече бе имала фантазии, а може би изобщо не бяха фантазии, както облизваше устни, щом погледите им се срещнеха. Скълдет.

— В моето отделение ли си вече? — попита тя.

Отвърна й с широка сладострастна усмивка.

— Тоя глупак е влюбен — каза ефрейторът й зад Скълдет. — Би могла да го осиновиш, сержант — добави с различен глас. — Или да се омъжиш за него. Или и двете.

— Няма да ме объркаш, ефрейтор, като ми говориш на два гласа. Просто да го знаеш.

Изведнъж тълпите по пътя оредяха и там, точно отпред, пътят стана чист, лазеше нагоре към двукрилите градски порти. Портите бяха залостени.

— О — рече Хелиан. — Страхотно. Сега ще плащаме такса.

Командирът на ледерийските сили загина със стрела от арбалет в сърцето, един от последните, които паднаха при последния набег на четиристотин разтега от реката. Останалите войници захвърлиха оръжията си и побягнаха. Врагът разполагаше с малко конница, така че гонитбата се проточи, хаотична и безумна в гаснещата дневна светлина, и издърпа чуждестранните войници далече навътре, докато избиваха изтощените си и обзети от паника врагове.

На два пъти Сирин Канар — беше захвърлил цялото си снаряжение — беше избегнал безмилостните вражески отделения и когато чу жалния вой на чуждите рогове в сумрака, разбра, че дават сигнал за отбой. Провря се през някакви храсти и се озова сред изравнените със земята развалини на едно от градчетата бордеи извън градската стена. Всичките тези приготовления за обсада — а тя вече идваше. Трябваше да се върне в града, трябваше да стигне до двореца.