Вихърът на Жътваря

И се беше оказала права. Ледериите бяха разбити като ледена кора на локва. А какво бе станало с маговете им? Никъде не се виждаха, което караше Лостара да заключи, че са изразходвали цялата си мощ в онзи ужасен пожар, който бяха развихрили по-рано.

Морантските муниции бяха разкъсали ледерийския строй — командирът им бе изпратил надолу по склона стрелци и Ловците на кости трябваше да понесат дъжд от съскащи стрели при настъплението си. Бяха дали около триста жертви, но можеше да са и повече. Малазанската броня, както се оказа, превъзхождаше местната. А след като леката пехота влезе в обхвата на арбалетите и „острилките“ им, вражеските стрелци понесоха тежки загуби и побягнаха нагоре по склона.

Малазанците просто ги последваха.

Острилки и няколко проклетии изхвърчаха над главите на първите ледерийски редици. Подпалвачки по склона на далечния ляв фланг, за да спрат скромна конна атака. Димки сред гъстата тълпа, за да всеят объркване. И след това удариха клиновете.

Дори тогава, ако ледериите бяха стегнали отбраната си по хребета, можеха да пуснат много кръв на малазанците. Но вместо това те се стопиха назад, защитните им линии се накъсаха, загърчиха се като ранена змия и бягството изведнъж започна. А с него — и безмилостното клане.

Адюнктата бе оставила войниците си да развихрят гнева си. Толкова много се бяха сдържали, толкова дълго — „и усилващата се вяра, че Юмрук Кенеб и всичките му морски пехотинци са мъртви. Убити от магия. На такива неща може да се отвърне само с меч, докато армията не натежи като олово, докато дъхът не започне да се гълта накъсан и отчаян.“

А сега, в лагера, последните войници се връщаха от клането на ледерии. Изопнати лица, вкочанени — сякаш всеки войник току-що се беше събудил от кошмар, в който — изненадващо — тъкмо той беше чудовището.

„Тя ги втвърдява. Защото точно това й трябва.“

Адюнктата проговори:

— Гръб не се държи като дете, което е загубило баща си.

— Момчето е полудяло, адюнкта. Видяхте го как подскачаше. Чухте го да пее за някакви свещи.

— Полудяло? Може би.

— Тъй или иначе — настоя Лостара, — за разлика от Синн, Гръб няма никакви дарби, няма как да разбере съдбата на Юмрук Кенеб. Колкото до Синн, е, както знаете, не храня голяма вяра в нея. Не защото мисля, че не притежава сила. Сила има, Дрижна е свидетел. — Сви рамене. — Адюнкта, те бяха сами — съвсем сами — толкова дълго. С недостатъчно сили за пълномащабно нахлуване. — И замълча, осъзнала колко критично прозвуча това. „А не е ли наистина точно това? Критика срещу теб, адюнкта. Не ги ли изоставихме?“

— Давам си сметка за мненията сред войниците — заяви хладно Тавори.

— Адюнкта. Не можем да направим кой знае каква обсада, освен ако не използваме това, с което разполагат сапьорите, и повечето ни тежки муниции… Чувствам, че бързате и нямате интерес това да поулегне. Кога останалите периши и хундрилите ще се присъединят към нас?

— Няма да се присъединят към нас — отвърна Тавори. — Ние ще се присъединим към тях. На изток.

„Другата половина на тази кампания. Друго нашествие значи. Проклета да си, адюнкта, жалко, че не сподели стратегиите си. С мен. Гуглата да ме вземе, с когото и да било!“

— Чудех се за тази безредна реакция на Тайст Едур и ледериите…

Адюнктата въздъхна, толкова тихо, толкова сдържано, че Лостара Юил едва го долови. След това Тавори заяви:

— Тази империя е зле. Първоначалната ни преценка, че Тайст Едур са непопулярни надзиратели, беше точна. Сбъркахме, с цялото ми уважение към десанта на Юмрук Кенеб, в недостатъчното разбиране на сложностите в тези отношения. Разцеплението стана, капитане. Просто отне повече време.

„С цената на над хиляда морски пехотинци.“

— Юмрук Кенеб не би изпратил вестоносец — каза Тавори. — Всъщност той би повел бойците си право към Ледерас. „Първи вътре, последни вън“, както би казал сержант Фидлър.

— Последни вътре, с озъртане — каза Лостара, без да мисли, и се сепна. — Извинете, адюнкта…

— Мотото на Ловците на кости ли беше това, капитане?

Тя не искаше да срещне очите на командира си.

— Несериозно, адюнкта. Измислено от някакъв войник от тежката пехота, както ми казаха…

— Кой?

Тя помисли отчаяно.

— Нефариас Бред, струва ми се.

И долови с крайчеца на окото си лека усмивка на устните на Тавори. Но тя бързо изчезна и всъщност може би изобщо не я беше имало.

— Може да се окаже, че Юмрук Кенеб ще ни спечели това иронично мото — каза адюнктата. — Тоест за тези от нас, които сме тук, в лагера.

„Шепа морски пехотинци да завладеят имперска столица?“

— Адюнкта…

— Стига. Тази нощ ще командвате вие, капитане. Като мой представител. Тръгваме призори. — Обърна се. — Аз трябва да се върна на „Пенестия вълк“.

— Адюнкта?

Тавори се намръщи.

— Имам един спор с ковач на оръжие и войнствената му жена. — Помълча за миг. — А, когато или ако сержант Балм се върне, бих искала да чуя доклада му.

— Разбира се — отвърна Лостара Юил. „Ако?“