Вихърът на Жътваря

Съществата заподскачаха надолу към пясъка.

Уидал тръгна към старата ковачница, за да свърши каквото трябваше да се свърши.

Зад него Сакатия бог изпищя към небето.

Ужасен, ужасен звук, божи рев. Звук, какъвто Уидал никога повече не искаше да чуе.

В ковачницата намери един стар чук и се приготви да развали всичко, което бе направил. Въпреки че, осъзна той, докато нагласяваше меча върху ръждясалата наковалня и оглеждаше зацапаното с кръв острие, това всъщност беше невъзможно.

След миг ковачът на оръжия надигна чука.

И го стовари с все сила.

Епилог

Излезе Тя през плащаницата на здрачаи спря за да отдъхнепри Портите на лудостта.Където живите играеха на смърти грачеха ликуващопри Портите на лудостта.

Където мъртвите се смееха на живитеи приказки мълвяха за безсилиепри Портите на лудостта.Дойде, за да постави чедото си новона опетнения олтарпри Портите на лудостта.И каза му: „Това ний трябва да направимв надежда и смирениепри Портите на лудостта.“И чедото проплака във нощтада възвести за дръзкото си идванепри Портите на лудостта.Не сме ли веч бленували достатъчно?Да обещаваме страданиепри Портите на лудостта?

И ще погледнеш ли сега лицето ново,за да нашепнеш песни за терзаниепри Портите на лудостта?Ще вземеш ли в ръка ключа зъбат,за да отприщиш бъдеще прекършенопри Портите на лудостта?Кажи му приказката си за горест и безсилие,игрите си на смъртпри Портите на лудостта.Че ние тука вече сме я чувалиот тази, другата странана Портите на лудостта.Молитва на ЧедотоМаскираните монаси на Кабал

Дрънчене и потракване на верига извлече душата му от мястото на изтощение и ужас, където се бе притаила, и го събуди. Той зяпна зацапания таван на малката си стаичка. Сърцето му биеше като лудо, тялото му беше плувнало в пот под влажните одеяла.

Звукът… беше му се сторил така реален…

А сега, ококорил очи, го чу отново.

Завъртане, после странното трак! Ново завъртане.

Надигна се сепнат в леглото. Бедняшкото градче отвън спеше удавено в мрак, без луна. И все пак… звукът идваше от улицата долу.

Нимандър стана от леглото, излезе в ледения коридор и тръгна към паянтовото стълбище.

Изскочи на улицата.

Да, самата преизподня на най-тъмната нощ, а това не беше, не можеше да е сън.

Съсъкът на верижка и тихо изтракване го накара да се обърне. И видя друг Тайст Андий да се появява от тъмното. Непознат. Нимандър ахна.

Непознатият въртеше верижка, верижка с пръстени в двата края.

— Здравей, Нимандър Голит.

— Кой… кой си ти? Откъде знаеш името ми?

— Дойдох от много далече на този остров на шейките — те са наши родственици, знаеш ли това? Предполагам, че да — но те може да изчакат, защото още не са готови и може би никога няма да са. Не само кръвта на Андий все пак. Но и Едур. Навярно дори Лиосан, да не говорим за човешка. Все едно. Остави на Сумрак островната й империя — добави със смях.

— Какво искаш?

— Теб, Нимандър Голит. И твоите ближни. Хайде, иди, събери ги. Време е да напуснем.

— Какво? Къде?

— Ти наистина ли си дете? — сопна се непознатият. Пръстените изтракаха, верижката се нави около показалеца му. — Тук съм, за да ви отведа у дома, Нимандър. Всички вас, чедата на Аномандър Рейк, Чернокрилия господар.

— Но къде е домът?

— Чуй ме! Отвеждам ви при него!

Нимандър го зяпна, после отстъпи назад.

— Той не иска ние да…

— Все едно е какво иска той. Не е важно дори и аз какво искам! Разбираш ли вече? Аз съм нейният Вестител!

Нейният?

И изведнъж Нимандър извика, падна на колене на камъните и закри лицето си с ръце.

— Това… това не е ли сън?

Непознатият се изсмя презрително.

— Можеш да запазиш кошмарите си, Нимандър. Можеш за цяла вечност да се вторачиш в кръвта по ръцете си, все ми е едно. Както сам казваш, тя беше луда. И опасна. Казвам ти, щях да оставя тялото й да лежи тук, на улицата, ако все още беше жива. Тъй че стига с това. Иди доведи родствениците си. Бързо, Нимандър, докато Тъмата все още владее този остров.

И Нимандър се изправи и закуца към порутената къща. „Нейният Вестител. О, Майко Тъма, ще призовеш ли нашия баща тъй както сега призоваваш нас?“

„Но защо?“