Вълка

— Защото понякога аз не изпращам пари на семействата им — отвърна Раза.

Думите му изненадаха Аврим.

— Та нали това е част от свещената клетва — промърмори той. — Нали затова тези мъже склоняват да жертват живота си.

— Те решават да умрат в името на каузата или в името на повече храна и по-добър дом за близките си? — попита Раза. — Един мъченик, истински мъченик, не се интересува от материалните облаги, било то за самия него или за роднините му. Непрекъснато ни натякват тази безсмислица, че да жертваш живота си за пари е акт, достоен за възхищение, нещо свято. Затова и толкова много от мисиите ни се провалят. Изпращаме най-отчаяните, безумните и авантюристите. А трябва да изпращаме най-решителните и вдъхновените от Аллах. Те са хората, които ще ни доведат до победата.

— Един човек може да е вдъхновен от бог и в същото време семейството му да се нуждае от пари — възрази Аврим разпалено. — Бедността не прави един мъченик по-малко мъченик. Дори напротив, тя е движеща сила.

— Ако това наистина е така, значи в случая сме избрали идеалния мъченик за мисията. Той пристигна в лагера за подготовка без пукната пара, нямаше дори сандали на краката си. Ние вложихме месеци в обучението му, в подготовката му за този момент. Моментът, който ще осмисли жалкото му и сиво съществувание и който ще внесе поне малко слава в него. И аз съм този, който му дава тази възможност. И те питам: каква цена ти би дал за подобен ценен дар?

— Не мога да назова цена за живота на един мъченик — отвърна Аврим. — Това трябва да решат самият мъченик и неговото семейство.

Раза кимна и провери колко е часът.

— Остават по-малко от три минути — каза. — Преди нашият агнец да поведе овцете на заколение.

— Паркирал съм от другата страна на парка — отбеляза Аврим. — Оттам по една пряка ще излезем право на Виа Венето. Оттам ще се озовем в покрайнините на града, преди полицията да пристигне тук.

— Ти върви, ако искаш — предложи Раза, вперил поглед в сградата на гарата. И по-специално в перон 15. Чакай ме в колата. След като избухне бомбата, веднага идвам.

— Можеш да я чуеш от колата — отвърна спътникът му. — Ще се вдигне дим, който ще се забелязва от километри.

— Не искам да я чувам или помирисвам. Държа да видя взрива със собствените си очи. После да чуя виковете и да видя паниката. Именно в този миг врагът ни ще разбере какво е да водиш живот, изпълнен със страдания, както нашите семейства живеят. Това искам да видя и затова ще остана тук. Искам да усетя силата на тяхната болка.

— Рискуваш да те разпознаят — предупреди го Аврим.

— Дори се надявам. — Раза се усмихна и направи няколко крачки към главния терминал на гарата.

18.

Неапол, Италия

Стоях на един голям балкон и гледах замислено спокойните води на Неаполитанския залив. Анджела се приближи и застана до мен. Остави чашата си с червено вино на мраморния перваз.

— Гледам към този залив откакто бях дете — каза тя, — и още намирам утеха и спокойствие в красотата му.

— Не са много местата по света, които се запазват за вечни времена, но това изглежда е едно от тях. Затова и аз продължавам да се връщам тук.

— Повечето хора се боят от Неапол. Но не и ти.

Обърнах се към нея.

— За мен беше лесно — отвърнах. — Имаше кой да ми покаже красотите му.

Анджела е хубава жена. Има дълга кестенява коса с руси кичури, изсветлели от лятното слънце. Тялото ѝ е стройно и тренирано. Плува по един час всеки ден, или в залива, или в басейна на вилата си. Притежава очи с форма на бадем и усмивка, която излъчва топлина и уют. Образована е и обича пътешествията и приключенията. Тя е от онези жени, които някои мъже търсят през целия си живот и се надяват, но не могат да намерят. Жена, за която други мъже не смеят и да мечтаят.

Но за мен част от нея щеше да си остане онази красива девойка, която обичаше да се разхожда мълчаливо по плажа, която се смееше на комедиите с Терънс Хил и Бъд Спенсър и която можеше да спретне кулинарен шедьовър от няколко домата, червен лук и пресен босилек. Тя беше ужасна танцьорка, но това не я спираше непрекъснато да ме дърпа към дансинга на местния клуб, когато звучаха песните на любимите ѝ италиански групи. Тя ме научи да карам мотоциклет, като ми даде да управлявам нейния „Дукати 999“ и ме удряше по шлема всеки път, когато аз сменях скоростите със стържене на предавките. Двамата с нея отидохме за първи път на опера. Заспахме в началото на първо действие и се събудихме чак когато публиката стана на крака, за да ръкопляска. Аз стоях до нея, стиснал дланта ѝ, докато гледахме с мъка как баба ѝ издъхва. Тогава я видях за първи и за последен път да плаче.

Аз се вълнувах от Анджела и може би дори я обичах. И макар и тя да беше спечелила уважението ми и онова специално място за нея в сърцето ми, аз бях обзет от колебания дали да задълбочим връзката ни. И да си призная честно, не бях сигурен дали и тя би искала отношенията ни да се развият.